Карл Маркс
Учредителен манифест
на Международното работническо дружествоосновано на 28 септември 1864 г. на публично събрание,
състояло се в Сент-Мартинс-хол, Лонг Ейкр, в Лондон [1]
Написано: между 21 и 27 октомври 1864 г. от Карл Маркс
Източник: К. Маркс, Ф. Енгелс. Избрани произведения в 10 тома, том 1. Партиздат, София, 1984 📖 PDF
Превод: Донка Данчева
Препис и дигитализация: Даниела Пенкова
Работници!
Факт е, че мизерията на работническите маси от 1848 г. до 1864 г. не се е намалила, и все пак по развитието на индустрията и търговията този период няма равен на себе си в аналите на историята. През 1850 г. един умерен, добре осведомен орган на английската буржоазия предсказваше, че ако вносът и износът на Англия се увеличат с 50%, пауперизмът в тази страна ще изчезне. Уви! На 7 април 1864 г. канцлерът на съкровището зарадва своята парламентарна аудитория с декларацията, че общата сума на износа и вноса в Англия през 1863 г. е възлизала на не по-малко от 443 955 000 фунта стерлинги! «Една изумителна сума, почти три пъти по-голяма от сумата на цялата британска търговия през сравнително неотдавна миналата епоха от 1843 г.!» Въпреки това канцлерът красноречиво говори за «бедността». «Помислете» — провикна се той — «за ония, които се намират пред прага на бедността», за «работната заплата, която не се е увеличила», за «човешкия живот, който в девет случая от десет се свежда до борба за съществуване!»[2] Но той премълча за ирландския народ, който на север постепенно бива изтласкван от машините, а на юг — от овчите стада, макар че в тази нещастна страна дори броят на овцете намалява, наистина не тъй бързо както броят на хората. Той не повтори онова, което току-що се бяха изпуснали да кажат представителите на аристокрацията във внезапен пристъп на страх. Когато паниката, предизвикана от «удушвачите»[3], достигна известни размери, камарата на лордовете назначи комисия, която да разследва заточенията и каторжната работа и публикува резултатите във вид на отчет. Нейният доклад бе публикуван в обемистата Синя книга от 1863 г.[4] и с официални факти и цифри доказа, че в Англия и Шотландия най-лошите от углавните престъпници — каторжниците — работят много по-малко и се хранят много по-добре от английските и шотландските селскостопански работници. Но това още не е всичко. Когато вследствие на Гражданската война в Америка работниците от Ланкашир и Чешир бяха изхвърлени на улицата, същата камара на лордовете изпрати в тези индустриални окръзи лекар с поръчение да установи минималното количество въглерод и азот, което, дадено по най-евтина цена и в най-проста форма, би било, средно взето, достатъчно за «предотвратяване заболяваннята, причинявани от глада». Доктор Смит, медицински пълномощник, установи, че 28 000 грама въглерод и 1330 грама азот за седмица съставляват минимума, който може да поддържа живота на средновъзрастен човек... точно на равнището, под което започват заболяваннята, причинявани от глада; той откри по-нататък, че това количество почти точно съответства на оскъдната храна, с която под гнета на крайната нужда фактически са принудени да преживяват работниците от памучните фабрики.*1 Но слушайте по-нататък! Същият учен доктор след известно време беше отново натоварен от медицинския инспектор на Тайния съвет да изследва храненето на най-бедната част на работническата класа. Резултатите от неговото изследване са изложени в «Шестия отчет за здравословното състояние на населението», издаден тази година по разпореждане на парламента.[5] Какво откри докторът? Че тъкачите на копринени тъкани, шивачките, работниците, произвеждащи ръкавици, плетачите на чорапи и другите работници не получават средно*2 дори онази минимална дажба, която се дава на безработните работници от памучната индустрия, дори онова количество въглерод и азот, което е «тъкмо достатъчно за предотвратяване на заболяванията, причинявани от глада».
«Нещо повече» — четем в отчета — «при изследване на семействата, принадлежащи към селскостопанското население, се оказа, че над една пета от тези семейства не получава необходимия минимум от съдържаща въглерод храна, че над една трета от тези семейства не получава необходимия минимум от съдържаща азот храна и че в три графства (Беркшир, Оксфордшир и Съмърсетшир) недостигът на азотните вещества в храната е обикновено явление.» «Трябва да се има предвид» — добавя официалният отчет, — «че лишенията в храненето се понасят особено трудно и че по правило влошаването на храната се наблюдава само след най-различен вид лишения... Дори поддържането на чистота се оказва скъпо и трудно и ако от чувство за собствено достойнство все още се правят опити, всеки такъв опит означава допълнителни мъки от глада.» «Това навежда на печални размишления, особено ако си спомним, че бедността, за която става тук дума, не е заслужено възмездие за безделие; във всички случаи това е бедност на трудещото се население. В действителност трудът, за който работниците получават тази оскъдна храна, в повечето случаи е извънредно продължителен.»
Отчетът изнася странния и твърде неочакван факт, че «от всички части на Обединеното кралство» — Англия, Уелс, Шотландия и Ирландия — «именно в Англия», в най-богатата част на кралството, «селскостопанското население се храни най-лошо»; че дори селскостопанските работници в Беркшир, Оксфордшир и Съмърсетшир се хранят по-добре от грамадния брой квалифицирани занаятчии в източната част на Лондон.
Това са официални данни, публикувани по разпореждане на парламента през 1864 г., в златния век на свободната търговия, в същото време, когато канцлерът на съкровището съобщаваше на камарата на общините, че
«в положението на средния работник във Великобритания е настъпило подобрение, което трябва да се признае за изключително и за нямащо равно на себе си в нито една страна и в ниго една епоха».
На това официално славословие рязко противоречи сухата забележка на официалния отчет за здравословното състояние:
«Под обществено здраве на една страна се подразбира здравето на масите на нейното население, а как могат тези маси да бъдат здрави, ако не им бъде осигурено до самите им низини поне поносимо съществуване.»
Заслепен от играта на статистическите цифри, свидетелстващи за «прогреса на нацията», канцлерът на съкровището възклицава в див екстаз:
«От 1842 до 1852 г. подлежащият на данъчно облагане доход на страната се е увеличил с 6%... За осем години, от 1853 до 1861 г., той се е увеличил, ако вземем за основа дохода в 1853 г., с 20%! Фактът е толкова поразителен, че изглежда почти невероятен!... Това смайващо увеличение на богатството и могъществото» — добавя г. Гладстон — «е изцяло ограничено до имотните класи!»[6]
Ако искате да узнаете при какви условия, които влекат след себе си загуба на здраве, деморализация и умствено израждане, се е създавало и се създава от работническата класа това «смайващо увеличение на богатството и могъществото, което е изцяло ограничено до имотните класи», погледнете описанието на печатниците и работилниците за мъжки и дамски дрехи в последния «Отчет за здравословното състояние»[7]. Сравнете с по-горе цитираното твърдение издадения през 1863 г. «Отчет на комисията за детския труд», в който между другото се казва, че
«грънчарите, както мъжете, така и жените, във физическо и умствено отношение са най-израждащата се група от населението», че «нездравото дете на свой ред става нездрав родител», че «прогресиращото влошаване на расата е неизбежно» и че «израждането на населението на Стафордшир би било още по-значително, ако не е постоянният приток от съседните области и ако не са браковете с по-здравите групи на населението».[8]
Хвърлете един поглед на Синята книга с доклада на Трименхир за «Оплакванията на хлебарските калфи»![9] А кого не е накарало да изтръпне парадоксалното твърдение на фабричните инспектори, потвърдено от официалната статистика за ражданията и смъртността, че по времето, когато ланкаширските работници временно прекратили работата в памучните фабрики поради памучната криза и били заставени да гладуват, здравословното им състояние се подобрило и че смъртността на децата през този период намаляла, тъй като майките получили, най-сетне, възможност да ги кърмят, вместо да ги хранят с опиумна микстура?
Но да погледнем още веднъж лицевата страна на медала! Отчетът за подоходния и имуществения данък, представен на камарата на общините на 20 юли 1864 г., показва, че броят на лицата с ежегоден доход по оценката на бирника от 50 000 и повече фунта стерлинги се е увеличил от 5 април 1862 до 5 април 1863 г. с 13, т. е. пораснал е от 67 на 80. От същия отчет се вижда, че около 3000 души делят помежду си годишен доход от 25 000 000 фунта стерлинги, т. е. сума, която превишава годишния доход на цялата маса селскостопански работници на Англия и Уелс. Погледнете преброяването от 1861 г. и ще видите, че броят на земевладелците от мъжки пол в Англия и Уелс е намалял от 16 934 през 1851 г. на 15 066 през 1861 г.; това означава, че концентрацията на поземлената собственост се е увеличила за 10 години с 11%. Ако в Англия концентрацията на поземлената собственост в малко ръце се извършва и по-нататък със същата бързина, поземленият въпрос извънредно ще се опрости, както е било в Римската империя, когато Нерон се е усмихнал злорадо, като чул, че половината от африканската провинция принадлежи на шест земевладелци.
Ние се спряхме така подробно на тия «факти — толкова поразителни, че изглеждат почти невероятни», защото Англия заема първо място в Европа по отношение на търговията и индустрията.*3 Спомнете си, че преди няколко месеца един от емигриралите синове на Луи-Филип публично поздравяваше английските селскостопански работници с тяхната участ, която била по-добра от участта на техните по-малко щастливи другари от другата страна на Ламанш. В действителност при донякъде изменени местни условия и в по-малък мащаб същите факти, както и в Англия, се повтарят във всички индустриални и напреднали страни на континента. Във всички тия страни от 1848 г. се наблюдава нечувано развитие на индустрията и от никого несънувано разширение на вноса и износа. Във всички тия страни «увеличението на богатството и могъществото, което е изцяло ограничено до имотните класи», действително бе «смайващо». Във всички тия страни, както и в Англия, реалната работна заплата*4 се е малко повишила за малцинството на работническата класа, докато повишаването на номиналната работна заплата за мнозинството също така малко означаваше реално увеличаване на благосъстоянието, както например за обитателите на лондонския дом за бедни или на приюта за сираци — фактът, че необходимите за издръжката им продукти през 1861 г. са стрували 9 ф. ст., 15 шилинга и 8 пенса вместо 7 ф. ст., 7 шилинга и 8 пенса през 1852 г. Навсякъде широките маси на работническата класа слизаха все по-ниско и по-ниско, най-малко в същата степен, в която стоящите над тях класи се изкачваха нагоре по обществената стълба. Във всички страни на Европа сега е истина, очевидна за всеки непредубеден ум и отричана само от ония, които са заинтересувани да залъгват другите с лъжливи надежди, че нито усъвършенстването на машините*5, нито прилагането на науката в производството, нито подобряването на средствата за съобщения, нито новите колонии, нито емиграцията, нито новите пазари, нито свободната търговия, нито всичко това, взето заедно, може да премахне мизерията на трудещите се маси, но че тъкмо обратно — върху съвременната порочна основа всяко ново развитие на производителните сили на труда неизбежно задълбочава обществените противоположности и изостря обществените антагонизми. През време на тази «смайваща» епоха на икономически прогрес гладната смърт почти придоби в столицата на Британската империя характер на институция. Тази епоха е отбелязана в летописите на света с все по-честите повторения, с все по-широките размери и с все по-гибелните резултати на социалната чума, наричана търговско-промишлена криза.
След неуспеха на революцията от 1848 г. всички партийни организации и органи на партийния печат на работническата класа на континента бяха унищожени от грубото насилие, най-прогресивните синове на работническата класа избягаха, отчаяни в задатлантическата република и краткотрайните мечти за освобождение изчезнаха с настъпването на една епоха на индустриална треска, нравствено разложение и политическа реакция. Поражението на работническата класа на континента, за което немалко допринесе дипломацията на английското правителство, действащо тогава, както и сега, в братски съюз със санкт-петербургския кабинет, скоро разпространи своето заразително действие и отвъд Ламанша. Поражението на братята по класа на континента доведе до униние английската работническа класа и скърши вярата ѝ в собственото ѝ дело, а на поземлените и паричните магнати то върна тяхната до известна степен разколебана самоувереност. Те нахално оттеглиха отстъпките, които бяха вече официално оповестени. Откриването на нови златоносни земи породи грамадна емиграция, в резултат на която британският пролетариат понесе незаменими загуби. Други, по-рано активни негови представители, съблазнени от временното увеличение на заетостта и работната заплата, се превърнаха в «политически стачкоизменници». Всички опити да се подкрепи или преобразува чартисткото движение напълно се провалиха; печатните органи на работническата класа един след друг прекратиха своето съществуване вследствие равнодушието на масите; и наистина като че ли никога по-рано работническата класа в Англия не се е примирявала до такава степен с положението на политическо нищожество. Ако по-рано между работническата класа в Англия и работническата класа на континента не е имало солидарност в действията, сега във всеки случай се наблюдаваше солидарност в поражението.
И все пак изтеклият след революцията от 1848 г. период имаше и положителни черти. Ще отбележим тук само две важни събития.
След тридесетгодишна борба, която английската работническа класа води с изумително упорство, тя използва временния конфликт между земевладелската и паричната аристокрация, за да извоюва закона за десетчасовия работен ден.[10] Извънредно благотворните последици на този закон за фабричните работници във физическо, нравствено и умствено отношение, отбелязвани всяко полугодие в отчетите на фабричните инспектори, са сега общопризнати. Повечето европейски правителства трябваше да приемат в повече или по-малко изменена форма английския фабричен закон и самият английски парламент е принуден всяка година да разширява сферата на действие на този закон. Но в това мероприятие за работниците освен неговото практическо значение имаше още нещо друго, което съдействуваше на неговия удивителен успех. Чрез устата на своите най-известни учени от рода на доктор Юр, професор Сениър и други мъдреци от този сорт буржоазията предсказваше и безкрайно твърдеше, че всяко законодателно ограничение на работното време трябвало да прозвучи като погребален звън за британската индустрия, която, както и вампирът, може да съществува само хранейки се с кръв, преди всичко — с детска кръв. В древността убиването на деца било тайнствен обред на религията на Молох, но се практикувало само при особено тържествени случаи, може би веднъж в годината; при това Молох не проявявал изключителна склонност към децата на бедните. Борбата около законодателното ограничаване на работния ден се водеше с толкова по-голямо ожесточение, защото освен страха на алчните за печалба тук ставаше въпрос за големия спор между сляпото господство на закона за търсенето и предлагането, в който се състои политическата икономия на буржоазията и общественото производство, управлявано от общественото предвиждане, в което се състои политическата икономия на работническата класа. Затова законът за десетчасовия работен ден беше не само важен практически успех, но и победа на един принцип; за пръв път политическата икономия на буржоазията открито капитулира пред политическата икономия на работническата класа.
Но предстоеше още по-голяма победа на политическата икономия на труда над политическата икономия на собствеността.*6 Говорим за кооперативното движение и особено за кооперативните фабрики, основани без всякаква подкрепа с усилията на не много смели «ръце». Значението на тези велики социални опити не може да бъде надценено. Не на думи, а на дело работниците доказаха, че производството в голям мащаб, и при това водено съобразно с изискванията на съвременната наука, е осъществимо без класата на господарите, използващи труда на класата на наемните работници; че за успешно производство оръдията на труда не трябва да бъдат монополизирани като оръдия за господство над работника и за неговото експлоатиране и че както робският и крепостният труд, така и наемният труд е само преходна и низша*7 форма, която трябва да отстъпи място на асоциирания труд, изпълняван доброволно, с въодушевление и радост. В Англия семената на кооперативната система бяха посети от Роберт Оуен; опитите, които работниците направиха на континента, представляват всъщност практически извод от теориите, не изобретени, но провъзгласени високо през 1848 г.
По същото време опитът от периода 1848—1864 г. несъмнено доказа*8, че колкото и превъзходен да е по принцип и колкото и полезен да е на практика кооперативният труд, никога няма да бъде в състояние ннто да спре растежа на монопола, който се извършва в геометрична прогресия, нито да освободи масите, нито дори осезателно да облекчи бремето на тяхната мизерия, докато не излезе от тесния кръг на случайните усилия на отделни работници. Именно затова вероятно благонамерени аристократи, буржоазни дърдорковци-филантропи и дори педантични икономисти — всички като един неочаквано започнаха да сипят предизвикващи отвращение похвали за същата тази система на кооперативен труд, която те напразно се стараеха да погубят в зародиш, която те осмиваха като утопия на мечтатели или клеймяха като кощунство на социалистите. За да освободи трудещите се маси, кооперативният труд трябва да се развива в общонационален мащаб и следователно с общонационални средства. Но магнатите на земята и магнатите на капитала винаги ще използват своите политически привилегии за защита и увековечаване на своите икономически монополи. Те не само няма да съдействат за освобождението на труда, но, напротив, и в бъдеще ще издигнат всевъзможни препятствия по неговия път. Спомнете си с каква насмешка в последната сесия на парламента лорд Палмерстон се нахвърли върху защитниците на законопроекта за правата на ирландските арендатори: камарата на общините — се провикна той — е камара на земевладелците.[11]
Затова завоюването на политическата власт е станало велик дълг на работническата класа. Работниците, изглежда, са разбрали това, тъй като в Англия, Германия, Франция и Италия се наблюдават едновременно оживление и едновременни опити за политическото реорганизиране на работническата партия.
Един от елементите на успеха — численост — работниците вече имат; но числеността решава въпроса само когато масата е обхваната от организация и се ръководи от знанието. Опитът на миналото показа, че пренебрежителното отношение към братския съюз, който трябва да съществува между работниците от разните страни и да ги въодушеви здраво да се защищават един друг в борбата за своето освобождение, се наказва с общо поражение на техните разпокъсани усилия. Тази мисъл накара работниците от разни страни, събрани на 28 септември 1864 г. на публично събрание в Сент-Мартинс-хол, да основат Международното дружество.
Още едно убеждение въодушевяваше участниците в това събрание.
Ако освобождението на работническата класа изисква братско сътрудничество между работниците*9, как могат те да изпълнят тази велика задача при една външна политика, която има престъпни цели, спекулира с националните предразсъдъци и в грабителски войни пролива кръвта и прахосва богатството на народа? Не мъдростта на господстващите класи, а героичната съпротива на английската работническа класа против тяхното престъпно безумие спаси Западна Европа от авантюрата на позорен кръстоносен поход за увековечаване и разпространяване на робството отвъд Атлантическия океан.[12] Безсрамното одобрение, лицемерните симпатии или идиотското равнодушие, с което висшите класи на Европа гледаха как Русия завладява планинските крепости на Кавказ и умъртвява героична Полша, огромните и несрещащи никаква съпротива попълзновения на тази варварска държава, чиято глава е в Санкт-Петербург, а ръцете ѝ във всички европейски кабинети, посочиха на работническата класа нейния дълг — да овладее тайните на международната политика, да следи дипломатическата дейност на своите правителства и в случай на необходимост да ѝ противодейства с всички средства, които има на свое разположение; а в случай на невъзможност да предотврати тази дейност — да се обедини за едновременното ѝ разобличаване и да се стреми простите закони на нравствеността и справедливостта, които трябва да регулират отношенията между частните лица, да станат висши закони и в отношенията между народите.
Борбата за такава външна политика е част от общата борба за освобождението на работническата класа.
Пролетарии от всички страни, съединявайте се!
- КРАЙ -
БЕЛЕЖКИ
*1 Едва ли е нужно да напомняме на читателя, че въглеродът и азотът заедно с водата и някои неорганически вещества са суровите материали за човешката храна. Обаче за да хранят човешкия организъм, тези прости химически съставни части трябва да бъдат внасяни в него във вид на растителни или животински вещества; картофите например съдържат главно въглерод, докато пшеничният хляб съдържа въглерод и азот в нужната пропорция.
*2 В немския текст е добавено «от година на година». Ред.
*3 В немския текст е добавено: «и фактически я представлява на световния пазар». Ред.
*4 В немския текст е добавено: «т. е. количеството хранителни продукти, което може да бъде купено с получаваната парична заплата». Ред.
*5 В немския текст е добавено: «нито химическите открития». Ред.
*6 В немския текст вместо думите «политическата икономия на собствеността» е напечатано: «политическата икономия на капитала». Ред.
*7 В немския текст е добавено: «обществена». Ред.
*8 В немския текст е добавено: «което най-виднитс вождове на работническата класа още през 1851—1852 г. застъпваха по отношение на кооперативното движение в Англия». Ред.
*9 В немския текст е добавено: «от различните страни». Ред.
[1] На 28 септември 1864 г. в Сент-Мартине-хол в Лондон се състояло голямо международно събрание на работниците, подготвено от ръководителите на лондонските трейдтюниони и от групата парижки работници прудонисти с участието на представители на живеещите по онова време в Лондон германски, италиански и други работниди и редица дейни на европейската дребнобуржоазна и революционно-демократическа емиграция. Събранието приело резолюция за основаване на Международно работническо дружество (по-късно известно като Първи интернационал) и избрало Временен комитет. К. Маркс бил избран в този комитет, а след това и в комисията, назначена на неговото първо заседание от 5 октомври за съставяне на програмните документи на дружеството. На първите заседания на комисията в отсъствието на Маркс бил изработен документ, който се състоял от уводна декларация, написана от оуениста Уестън и редактирана от френския дребнобуржоазен демократ Льо Любе, и преведения на английски език от италианеца Л. Волф устав на италианските работнически дружества, изработен от Мадзини. На заседанието от 18 октомври Маркс се запознал за пръв път с този документ и го разкритикувал; документът бил върнат за окончателна редакция в комисията. На 20 октомври комисията възложила тази работа на Маркс, а на 27 октомври одобрила написаните от него два съвсем нови документа: «Учредителен манифест на Международното работническо дружество» и «Временен устав на Дружеството». На 1 ноември 1864 г. и манифестът, и уставът били приети единодушно от Временния комитет, който се конструирал като ръководен орган на дружеството. Този орган, влязъл в историята като Генерален съвет на Интернационала, до края на 1866 г. се наричал предимно Централен съвет.
Учредителният манифест бил публикуван за пръв път във вестник «Bee-Hive Newspaper», бр. 160 от 5 ноември 1864 г., а след това същия месец заедно с устава в брошурата: «Address and Provisional Rules of the Working Men’s International Association, Established September 28, 1864, at a Public Meeting held at St. Martin’s Hall, Long Acre, London». Ha 21 и 30 декември 1864 г. в бр. 2 и 3 на вестник «Social-Demokrat»(«Социалдемократ ») бил публикуван немският превод на автора. На френски език манифестът бил преведен в 1866 г. През 1871 г. в Женева излязъл първият руски превод на манифеста. Запазили са се две ръкописни копия от учредителния манифест, направени от жената на Маркс Жени Маркс и дъщеря му Жени.
В основата на публикувания в тома текст е залегнал текстът на английската брошура от 1864 г. По-важните различия между английския текст и немския превод на автора се дават под линия.
«The Вее-Hive Newspaper» («Вестник пчелен кошер») — английски седмичен трейдюниоnистки орган; излизал в Лондон от 1861 до 1876 г. под названията: «The Bee-Hive», «The Bee-Hive Newspaper», «The Penny Bee-Hive»; намирал се под силното влияние на буржоазните радикали и реформисти. На 22 ноември 1864 г. на заседание на Генералния съвет вестникът бил обявен за орган на Интернационала. В него се печатали официалните документи на Международното работническо дружество н отчетите за заседанията на Генералния съвет. Маркс обаче неведнъж е трябвало да протестира срещу публикуването във вестника на документите на Интернационала в изопачен или непълен вид. От 1869 г. вестникът станал фактически буржоазен орган. През април 1870 г. по предложение на Маркс Генералният съвет скъсал всякакви отношения с «Bee-Hive», като публикувал в печата съответна декларация.
[2] Маркс цитира речта на канцлера на съкровището Гладстон в камарата на общините от 7 април 1864 г. по отчета във вестника.
[3] «Удушвачи» (garroters) — така били наричани разбойниците, които сграбчвали своята жертва за гушата. В началото на 60-те години подобни нападения зачестили в Лондон и били предмет на специално обсъждане в парламента.
[4] Сини книги (Blue Books) — общо название на публикациите на материалите на английския парламент и на дипломатическите документи на Министерството на външните работи. Сините книги, които получили името си от синята корица, се издават в Англия от XVII в. и са основен официален източник по икономическата и дипломатическата история на тази страна.
В случая става дума за «Report of the Commissioners арpointeed to inquireinto the Operation of the Acts relating to Transportation and Penal Servitude». Vol. I, London, 1863 («Отчет на комисията по разследване действието на законите, отнасящи се за заточението и каторжната работа». Том I, Лондон, 1863).
[5] Става дума за «Sixth Report of the Medical Officer of the Privy Council. 1863». London, 1864 («Шести отчет на санитарния инспектор при Тайния съвет за 1863 г.». Лондон, 1864).
[6] Този цитат, който Маркс е взел от речта на Гладстон, произнесена на 16 април 1863 г., получил широка известност поради враждебната кампания, която водел против Маркс през 70-те години германският буржоазен икономист Брентано. Фразата на Гладстон, напечатана на 17 април 1863 г. в почти всички отчети на лондонските вестници за това заседание на парламента («Times», «Morning Star», «Daily Telegraph» и др.), била изпусната в полуофициалното издание на парламентарните дебати на Хансард, чийто текст бил поправен от самите оратори. Това дало повод на Брентано да обвини Маркс в научна недобросъвестност. Маркс отговорил на тази клевета в писма до редакцията на вестник «Der Volksstaat» («Народна държава») от 23 май и 28 юли 1872 г. Съчинения, т. 18).
След смъртта на Маркс през ноември 1883 г. същото обвинение било повторено от английския буржоазен икономист Тенлър. През февруари и март 1884 г. Елеанор Маркс в две писма до списание «ToDay» («Днес»), а след това и Енгелс през юни 1890 г. в предговора към четвъртото немско издание на «Капиталът» и през 1891 г. в брошурата «Брентано contra Маркс» разобличили напълно версията за фалшифицирането на цитата.
[7] «Sixth Report...», р. 25-27.
[8] «Children’s Employment Commission (1862). First Report of the Commissioners». London, 1863, p. 24 («Комисия по обследване условията на детския труд (1862). Първи отчет на членовете на комисията». Лондон, 1863, стр. 24).
[9] Има се предвид «Report addressed to Her Majesty’s Principal Secretary of State for the Home Department, relative to the Crievances complained of by the Journeymen Bakers». London 1862 («Доклад, адресиран до министъра на вътрешните работи на нейно величество по повод оплакванията, подадени от хлебопекарите надничари». Лондон, 1862). Написано от X. С. Трименхир.
[10] Борбата на работническата клaса за законодателно ограничаване на работния ден на десет часа се водела в Англия от края на XVIII в. и от началото нa 30-те години на XIX в. обхванала широките пролетарска маси.
Законът за десетчасов работен ден, чието действие се разпространявало само върху юношитe и жените, бил приет от парламента на 8 юни 1847 г. На практика обаче много фабриканти го игнорирали.
[11] Има се предвид речта на министър-председателя Палмерстон от 23 юни 1863 г. на сесията на парламента при обсъждане на въпроса за правата на ирландските арендатори. Ирландските депутати начело с Т. Меговайр искали да се проведат законодателни мерки, ограничаващи произвола на лендлордовете по отношение на арендаторите. Депутатите искали по-специално да се даде на арендаторите правото да получават при спиране на арендата компенсация за всички разходи, направени от тях на арендуваните участъци. В речта си Палмерстон нарекъл исканията на ирландските депутати «комунистически доктрини», «нарушение на основните принципи на социалния ред».
[12] Имат се предвид акциите на английските работници в края на 1861 - началото на 1862 г. през време на Гражданската война в Америка против намесата на английското правителство във войната на страната на южните робовладелски щати. Борбата на работниците взела особено остър характер във връзка с така наречения инцидент с «Трент», когато английската буржоазия използвала като повод за подготовката за война със Северните щати залавянето и арестуването от правителството на Северните щати на представителите на робовладелците, които пътували с парахода «Трент» за Англия. Английските работници се обявили решително в подкрепа на Северните щати. На многобройни митинги работниците протестирали против призивите на реакционната буржоазия за война, искали конфликтът да бъде разрешен по мирен начин. Масовото движение на английските работници против интервенцията попречило на реакционерите да въвлекат Европа във войната на страната на робовладелците и допринесло много за укрепването на идеята за международна солидарност на пролетариата.