Фридрих Енгелс

Карл Маркс. „Към критиката на политическата икономия“

1859


Източник: К. Маркс, Към критиката на политическата икономия, 1983. Партиздат, София
Превод: Кирил Тотев
Сканиране, препис и корекция: Славчо Г. Иванов
Дигитализация: Даниела Пенкова


Книга първа. Берлин. Франц Дункер. 1859[40]

I.

Германците отдавна са доказали, че във всички области на науката са равни на другите цивилизовани нации, а в повечето от тези области дори ги превъзхождат. Само сред корифеите на една наука - политическата икономия - нямаше нито едно германско име. Причината за това е ясна. Политическата икономия е теоретичен анализ на съвременното буржоазно общество и затова предполага развити буржоазни отношения, отношения, които след войните на Реформацията и Селската война, и особено след Тридесетгодишната война векове наред не са могли да възникват в Германия. Отделянето на Холандия от империята[41] изтика Германия от световната търговия и от самото начало сведе промишленото ѝ развитие до най-нищожни размери; и докато германците толкова трудно и бавно се съвземаха от опустошенията на гражданските войни, докато пилееха цялата си гражданска енергия, която никога не е била особено голяма, в безплодна борба против митническите граници и ненормалните търговски наредби, на които всеки дребен княз и императорски барон подчиняваше промишлеността на своите поданици, докато имперските градове западаха в условията на дребнава цеховщина и патрицианско високомерие - в това време Холандия, Англия и Франция завоюваха първите места в световната търговия, основаваха колония след колония и развиваха манифактурната промишленост до най-висок разцвет, докато най-после Англия, благодарение на парата, която за пръв път направи ценни залежите ѝ от въглища и желязо, застана начело на съвременното буржоазно развитие. Но дотогава, докато трябваше да се води борба против просто смешно остарелите остатъци от Средновековието, които до 1830 г. сковаваха материалното буржоазно развитие на Германия, дотогава не беше възможна никаква германска политическа икономия. Едва с основаването на Митническия съюз германците стигнаха до положение, при което изобщо можеха да разберат политическата икономия. Оттогава започна в действителност вносът на английска и френска политическа икономия за нуждите на германската буржоазия. Скоро учените и бюрократите сложиха ръка на импортирания материал и го обработиха по такъв начин, който не прави особена чест на „немския дух“. Тогава от пъстрата сбирщина от писателстващи аферисти, търговци, даскали и бюрократи се създаде немската икономическа литература, която по своята вулгарност, повърхностност, липса на мисъл, многословие и плагиатство може да се сравнява само с германския роман. Сред хората на практиката се образува най-напред школата на протекционистите-индустриалци, чийто авторитет, Лист, е все още най-доброто, което е създала немската буржоазна икономическа литература, макар че цялото му прославено произведение е преписано от французина Фурие - теоретическия родоначалник на континенталната система. В противоположност на това течение през 40-те години възникна школата на свободната търговия на търговците от прибалтийските провинции, които с детски наивна, но не безкористна доверчивост приповтаряха доводите на английските фритрейдери. Най-после между даскалите и бюрократите, които се заеха с теоретичното разработване на тази наука, имаше анемични и безкритични събирачи на факти, като г-н Pay, умуващи спекуланти, които превеждаха текстовете на чуждите автори на езика на неразбирания от тях Хегел, като г-н Щайн, или белетристиращи педанти в областта на „историята на културата“, като г-н Рил. В края на краищата от всичко това се получи камералистиката[42], някаква каша от галиматии, полята с еклектически икономически сос - нещо, което е полезно да знае при държавния изпит един кандидат за правителствен чиновник.

Докато буржоазията, даскалите и бюрокрацията в Германия още се трепеха да научат наизуст като неприкосновени догми основните начала на англо-фенската политическа икономия и поне малко от малко да ги разберат, появи се германската пролетарска партия. Цялото съдържание на нейната теория произтичаше от изучаването на политическата икономия; от момента на появяването ѝ води началото си също научната, самостоятелна немска политическа икономия. Тази немска политическа икономия почива всъщност върху материалистическото разбиране на историята, основните черти на която са изложени накратко в предговора към разглежданото произведение*. Този предговор беше вече в основната си част отпечатан в „Das Volk“ и затова отпращаме там читателя. Не само за политическата икономия, но и за всички исторически науки (а историческите науки са онези, които не са природни науки) беше революционизиращо откритие, че „начинът на производство на материалния живот обуславя социалния, политическия и духовния процес на живота изобщо“, че всички обществени и държавни отношения, всички религиозни и правни системи, всички теоретични възгледи, които се появяват в историята, могат да бъдат разбрани само тогава, когато се разберат материалните условия на живота на всяка съответна епоха и когато те бъдат изведени от тези материални условия. „Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а, напротив, тяхното обществено битие определя тяхното съзнание.“ Това схващане е толкова просто, че би трябвало да бъде съвсем естествено за всеки, който не е затънал безвъзвратно в идеалистическата шарлатания. Но от него произтичат крайно революционни изводи не само за теорията, но и за практиката: „На известна степен от своето развитие материалните производителни сили на обществото влизат в противоречие със съществуващите производствени отношения, или - което е само юридически израз на същото - с отношенията на собственост, в границите на които са се движили досега. От форми на развитие на производителните сили тези отношения се превръщат в окови за същите. Тогава настъпва епохата на социална революция. С изменението на икономическата основа настъпва по-бавен или по-бърз преврат в цялата огромна надстройка... Буржоазните производствени отношения са последната антагонистична форма на обществения производствен процес, антагонистична не в смисъл на индивидуален антагонизъм, а на антагонизъм, израснал от обществените жизнени условия на индивидите; обаче развиващите се в недрата на буржоазното общество производителни сили създават същевременно материалните условия за разрешаването на този антагонизъм.“** Щом развием по-нататък нашата материалистическа теза и я приложим към съвременността, пред нас веднага се разкрива перспективата на една грандиозна, на най-грандиозната на всички времена революция.

Тезата, че съзнанието на хората зависи от тяхното битие, а не обратно, изглежда просто; но ако се разгледа по-отблизо, веднага проличава, че още с първите си изводи това схващане нанася смъртоносен удар на всеки, дори на най-прикрития идеализъм. С това схващане се отричат всички наследени и обичайни възгледи върху всичко историческо. Рухва целият традиционен начин на политическо мислене; патриотичното благородство отхвърля с възмущение един толкова порочен възглед. Ето защо новият мироглед неизбежно се натъква на съпротивата не само на представителите на буржоазията, но и на масата френски социалисти, които искат да изменят света с помощта на магическата формула: liberté, égalité, fraternité.*** Но особено силен гняв възбуди тази теория сред германските вулгарно-демократични кресльовци. Въпреки това те ревностно се опитаха да използват плагиаторски новите идеи, при което проявиха рядко неразбиране.

Разработването на материалистическото схващане, макар и само въз основа на един-единствен исторически пример, представляваше такъв научен труд, който изисква дългогодишни спокойни изследвания, защото е ясно, че само с фрази тук нищо не може да се направи, че такава задача може да бъде решена само с помощта на богат, критично проверен, усвоен до съвършенство исторически материал. Февруарската революция хвърли нашата партия на политическата арена и с това я лиши от възможността да преследва чисто научни цели. Въпреки това основният възглед минава като червена нишка през всички литературни произведения на партията. Във всички тях се изтъква за всеки отделен случай как политическото действие винаги е възниквало от преки материални подбуди, а не от съпровождащите го фрази, как, обратно, политическите и юридическите фрази също така се пораждат от материалните подбуди, както и политическото действие и неговите резултати.

След поражението на революцията от 1848-1849 г. настъпи момент, когато ставаше все повече и повече невъзможно да се въздейства на Германия от чужбина; тогава нашата партия предостави на вулгарната демокрация полето на емигрантските вражди, тъй като враждите останаха единственото възможно действие. И докато вулгарната демокрация се занимаваше с удоволствие с тези вражди, пердашейки се днес, за да се побратими утре, а вдругиден отново да изнася кирливите ризи пред целия свят, докато тази вулгарна демокрация просеше пари из цяла Америка, за да устрои веднага след това нов скандал за поделянето на няколко получени талера - нашата партия се радваше, че отново си е осигурила известно спокойствие за научни занимания. Нейното огромно предимство се състоеше в това, че тя имаше за теоретична основа един нов научен мироглед, разработването на който ѝ създаде достатъчно работа. Дори само по тази причина тя не можа да падне толкова ниско, колкото „великите мъже“ на емиграцията.

Първият плод на тези изследвания е намиращата се пред вас книга.

II.

В такова съчинение като настоящето не може и дума да става за една повърхностна критика на отделни, откъснати едно от друго положения на политическата икономия, за отделно разглеждане на едни или други икономически въпроси. Напротив, това съчинение е по начало изградено върху едно систематично обобщение на целия комплекс на икономическите науки, върху едно свързано изложение на законите на буржоазното производство и буржоазната размяна. А тъй като икономистите не са нищо друго освен тълкуватели и апологети на тези закони, това изложение е същевременно и критика на цялата икономическа литература.

От смъртта на Хегел насам едва ли е правен някакъв опит да се развие една наука в собствената ѝ, вътрешна връзка. Официалната Хегелова школа беше усвоила от диалектиката на учителя само манипулирането с най-простите похвати, които прилагаше върху всичко и навсякъде, и при това често със смешна несръчност. За тази школа цялото наследство на Хегел се ограничаваше в прост шаблон, с помощта на който се изграждаше всяка тема, и в списък от думи и изрази, които се използваха, за да бъдат вмъквани навреме там, където липсваха мисли и положителни знания. Получи се така, че както казваше един бонски професор, тези хегелианци не разбираха от нищо, а можеха да пишат за всичко. И наистина, така беше. Но въпреки цялото им самомнение тези господа толкова добре съзнаваха собствената си слабост, че се стараеха да се държат по възможност по-далеч от големите задачи; старата, рутинирана наука, запазваше позициите си благодарение превъзходството си в положителните знания. И едва когато Фойербах обяви умозрителната идея за несъстоятелна, хегелианството постепенно загасна и изглеждаше, че в науката отново е започнало царството на старата метафизика с нейните неизменни категории.

Това явление имаше своя естествена причина. След режима на Хегеловите диадохи[43], който доведе до господството на празната фраза, естествено настъпи епоха, в която положителното съдържание на науката отново надделя над формалната ѝ страна. Същевременно обаче Германия се нахвърли с извънредно голяма енергия върху природните науки, което отговаряше на мощното ѝ буржоазно развитие след 1848 г.; и заедно със ставането на мода на тези науки, в които спекулативното направление никога не е играло що-годе значителна роля, отново нахлу и стария метафизичен начин на мислене, до крайната плиткост на Волф. Хегел бе забравен, разви се новия природонаучен материализъм, който теоретически почти никак не се различава от материализма на XVIII век и в сравнение с него има в повечето случаи само това предимство, че разполага с по-богат, природонаучен, особено химически и физически материал. Този ограничен филистерски начин на мислене от периода преди Кант е възпроизведен крайно плитко у Бюхнер и Фогт; и дори Молешот, който се кълне във Фойербах, се заплита всеки момент по забавен начин в най-простите категории. Естествено, тромавият каруцарски кон на делничния буржоазен разсъдък се спира смутен пред рова, който отделя същността от явлението, причината от следствието. Но когато човек par force [по необходимост] се готви за лов с хрътки по извънредно пресечената местност на абстрактното мислене, тогава именно не бива да язди каруцарски кон.

Така че тук трябваше да се решава друг въпрос, който няма отношение към политическата икономия като такава. Какъв метод на научно изследване трябва да бъде избран? От една страна, съществуваше Хегеловата диалектика в съвсем абстрактен, „спекулативен“ вид, в който я завеща Хегел; от друга - обикновеният, станал сега пак моден, предимно Волфов метафизически метод, с помощта на който именно буржоазните икономисти пишеха своите несвързани дебели книги. Този метод бе така разгромен теоретически от Кант и особено от Хегел, че само инертността и липсата на друг прост метод можеха да продължат неговото практическо съществуване. От друга страна, в тази негова форма Хегеловият метод беше абсолютно непригоден. Той беше по същество идеалистически, а тук беше нужно да се развие такъв мироглед, който да бъде по-материалистически от всички предишни. Той изхождаше от чистото мислене, а тук трябваше да се вземат за основа най-упоритите факти. Един метод, който, според собственото признание на Хегел, „от нищо през нищо стигна до нищо“[44], в този си вид тук беше съвсем неуместен. Въпреки това от целия наличен логичен материал той беше единственият, който можеше поне да бъде използван. Този метод не беше критикуван, не беше опроверган, никой от противниците на великия диалектик не можа да направи пробив в гордата сграда на този метод; той беше забравен, защото Хегеловата школа не знаеше какво да прави с него. Ето защо преди всичко трябваше да бъде основно разкритикуван Хегеловият метод.

Хегеловият начин на мислене се различаваше от начина на мислене на всички други философи по огромния исторически усет, който се криеше в основата му. При все че формата беше крайно абстрактна и идеалистична, все пак развитието на неговите мисли винаги е вървяло успоредно с развитието на световната история, а последното трябва всъщност да бъде само потвърждение на първото. Ако с това истинското отношение беше обърнато наопаки и поставено с главата надолу, все пак реалното съдържание проникваше навсякъде във философията, толкова повече, че Хегел, за разлика от учениците си не превръщаше невежеството в добродетел, а беше един от най-образованите хора на всички времена. Той пръв се опита да докаже развитието, вътрешната връзка на историята, и колкото и странно да ни се струва сега много нещо от неговата философия на историята, все пак величието на основните му възгледи дори и сега още е поразително, особено ако бъдат сравнени с него предшествениците му или онези, които след него се осмеляваха да се впускат в общи разсъждения за историята. Във „Феноменология“, в „Естетика“, в „История на философията“[45] - навсякъде минава като червена нишка това великолепно разбиране на историята и навсякъде материалът се разглежда исторически, в определена, макар и абстрактно изопачена, връзка с историята.

Това епохално разбиране на историята беше непосредствена теоретична предпоставка на новия материалистически възглед и благодарение на това беше дадена изходна точка и за логическия метод. Щом тази забравена диалектика доведе дори от гледна точка на „чистото мислене“ до такива резултати, щом при това тя с такава лекота сложи край на цялата предишна логика и метафизика, това означава, че тя във всеки случай съдържаше нещо повече от проста софистика и схоластични извъртания. Но критикуването на този метод не беше лесна задача; цялата официална философия се боеше и сега още се бои да се заеме с нея.

Маркс беше и си остава единственият човек, който можеше да се нагърби да отдели от Хегеловата логика онова ядро, което съдържа действителните открития на Хегел в тази област, и да възстанови диалектическия метод, очистен от неговите идеалистически обвивки, в онзи прост вид, в който той става единствено правилната форма на развитие на мисълта. Разработването на метода, залегнал в основата на Марксовата критика на политическата икономия, ние оценяваме като резултат, който по своето значение едва ли отстъпва на основния материалистически възглед.

Дори съгласно разработения метод политическата икономия можеше да бъде критикувана само по два начина: исторически или логически. Тъй като в историята, както и в нейното литературно отражение развитието общо взето също се извършва от най-простите отношения към по-сложните, историческото развитие на политико-икономическата литература даваше една естествена ръководна нишка, към която можеше да се придържа критиката; при това икономическите категории биха се появявали общо взето в същата последователност, както и в логическото развитие. Тази форма има на пръв поглед предимството на по-голяма яснота, тъй като тук се проследява действителното развитие, но всъщност в най-добрия случай тя би била само по-популярна. Историята се развива често със скокове и зигзаги и ако би трябвало да бъде непременно следвана навсякъде, би се наложило не само да се разгледа много материал с малко значение, но и често да се прекъсва ходът на мислите. Освен това не може да се пише история на политическата икономия без история на буржоазното общество, а това би направила работата безкрайна, тъй като липсва каквато и да било подготвителна работа. Така че единствено подходящ бе логическият метод на изследване. Но този метод всъщност не е нищо друго, освен същия исторически метод, само че очистен от историческата форма и от пречещите случайности. С това, с което започва тази история, трябва да започне и ходът на мислите, и по-нататъшното му движение не ще представлява нищо друго освен отражение на историческия процес в абстрактна и теоретически последователна форма; коригирано отражение, но коригирано според закони, които ни дава самият действителен исторически процес, при което всеки момент може да бъде разгледан в точката на развитие на неговата пълна зрялост, в неговата класическа форма.

При този метод ние изхождаме от първото и най-просто отношение, което ни е дадено исторически, фактически, следователно в този случай - от първото икономическо отношение, което заварваме. Ние анализираме това отношение. Дори самият факт, че то е отношение, означава, че то има две страни, които се отнасят една към друга. Всяка от тези страни ние разглеждаме отделно; от това произтича характерът на тяхното отношение една към друга, тяхното взаимодействие. При това се разкриват противоречия, които изискват да бъдат разрешени. Но тъй като тук разглеждаме не абстрактен процес на мислене, който протича само в нашите глави, а действителен процес, който някога се е извършвал или все още се извършва, то и тези противоречия се развиват на практика и вероятно са намерили своето разрешение. Ние ще проследим как те са били разрешавани и ще констатираме, че това е било постигнато чрез установяване на ново отношение, чиито две противоположни страни ще трябва да разгледаме, и т.н.

Политическата икономия започва със стоката, с онзи момент, в който отделни хора или първобитни общини си разменят продукти. Продуктът, който влиза в размяната, е стока. Но той е стока само защото в тази вещ, в този продукт, се завързва отношение между две лица, или общини, отношение между производител и потребител, които тук вече не са обединени в едно и също лице. Тук имаме пример на едно своеобразно явление, което минава през цялата политическа икономия и създава ужасна бъркотия в главите на буржоазните икономисти; политическата икономия не се занимава с вещи, а с отношения между хора и в края на краищата между класи, но тези отношения са винаги свързани с вещи и се проявяват като вещи. Тази връзка, за която в отделни случаи един или друг икономист е само предполагал, беше за пръв път разкрита в цялото ѝ значение за цялата политическа икономия от Маркс и благодарение на това той направи най-трудите въпроси толкова прости и ясни, че сега могат да ги разберат дори буржоазните икономисти.

Ако разглеждаме стоката от различните ѝ страни, и при това в напълно развитата ѝ форма, а не в онова състояние, когато тя още трудно се развива в първобитната разменна търговия между две първобитни общини, тя ще ни се представи в два аспекта: като потребителна стойност и като разменна стойност. И тук веднага навлизаме в областта на икономическите спорове. Който иска да има убедителен пример за това, че на сегашния си стадий на развитие немският диалектически метод най-малко толкова превъзхожда стария, вулгарно-празнословен метафизически метод, колкото железниците превъзхождат транспортните средства на Средновековието, нека прочете у Адам Смит или у който и да е друг прочут официален икономист каква мъка са причинили на тези господа разменната стойност и потребителната стойност, колко трудно им е да разграничат ясно едната от другата и да разберат всяка в своеобразната ѝ определеност, а след това нека съпостави всичко това с ясното, просто изложение на този въпрос у Маркс.

След като е направил анализ на потребителната и разменната стойност, стоката ни е представена като непосредствено единство и на двете, във вида, в който тя влиза в процеса на размяната. Какви противоречия възникват тук, читателят може да види в настоящата книга. Ще отбележим само, че тези противоречия представляват не само абстрактен, теоретически интерес, но същевременно отразяват и трудностите, които произтичат от естеството на непосредственото разменно отношение, от простата разменна търговия, отразяват невъзможностите, с които неизбежно се сблъсква тази първа груба форма на размяната. Разрешаването на тези невъзможности се намира благодарение на това, че свойството да представляват разменната стойност на всички други стоки се прехвърля върху една специална стока - парите. Парите или простото обръщение се разглеждат след това във втора глава, а именно: 1) парите като мярка на стойностите, при което измерената в пари стойност, цената, получава своето по-точно определение, 2) като средство за обръщение и 3) като единство на двете определения, като реални пари, като представител на цялото материално буржоазно богатство. С това завършва изложението на първа книга, а преминаването на парите в капитал е оставено за втората книга.

Както виждаме, при този метод съвсем не е необходимо да се оставя логическото развитие само в чисто абстрактната област. Напротив, то се нуждае от исторически илюстрации, от постоянен допир с действителността. Ето защо тук са дадени много разнообразни примери като указания за действителния исторически ход в различните стадии на общественото развитие, а също и като указания за икономическата литература, които имат за цел да проследят от самото начало процеса на ясното изработване на определенията на икономическите отношения. Критиката на отделните, повече или по-малко едностранчиви или заплетени възгледи е направена вече в основни линии в самото логическо изложение и може да бъде предадена накратко.

В трета статия ще разгледаме икономическото съдържане на самата книга.

Написано от Ф. Енгелс
на 3-15 август 1859 г.

Напечатано във вестник „Das Volk“,
бр. 14 и 16 от 6 и 20 август 1859


БЕЛЕЖКИ

* Вж. настоящето издание.

** Вж. настоящето издание.

*** - свобода, равенство, братство. Ред.

40 Рецензията за книгата на К. Маркс „Към критиката на политическата икономия“ останала незавършена. Публикувани са само първите две части. Третата част, в която Енгелс смятал да направи разбор на икономическото съдържание на книгата, не е публикувана в печата и ръкописът ѝ не е намерен.

41 Холандия влизала в състава на Свещената римска империя на германската нация от 1477 до 1555 година, когато след разделянето на империята попаднала под властта на Испания. Към края на буржоазната революция от XVI век Холандия се освободила от испанско господство и станала независима буржоазна република.

След отделянето на Холандия от Свещената римска империя Германия била лишена от най-важните си търговски пътища и изпаднала в зависимост от посредническата търговия на холандците, което се отразило отрицателно върху икономическото ѝ развитие.

42 Камералистика (или Камерални науки) - единен курс от административни, финансови, икономически и други дисциплини, които били преподавани в средновековните, а по-късно в буржоазните университети на редица европейски страни; камералистиката била всъщност „миш-маш от най-разнообразни сведения“ (Маркс).

43 Ироничен намек за десните хегелианци, които през 30-40-те години заемали много катедри в германските университети и използвали положението си, за да отправят нападки срещу представителите на по-радикалното течение във философията; десните хегелианци тълкували учението на Хегел в реакционен дух.

Диадохи се наричали пълководците на Александър Македонски, които след неговата смърт повели ожесточена борба помежду си за подялбата на империята му.

44 Вж. G. W. F. Hegel „Wissenschaft der Logik“, Th. 1, Abt. 2; Werke, Bd. IV, Berlin, 1834, S. 15, 75, 145 (Г. В. Ф. Хегел. „Науката логика“, ч. 1, отд. 2; Съчинения, т. IV, Берлин, 1834, стр. 15, 75, 145).

45 Имат се пред вид книгите на Г. В. Ф. Хегел: „Phönomenologie des Geistes“. Bamberg und Würzburg, 1807 („Феноменология на духа“. Бамберг и Вюрцбург, 1807); „Vorlesungen über die Aesthetik“. Bd. I-III; Werke, Bd. X, Berlin, 1835, 1837-1838 („Лекции по естетика“. Томове I-III; Съчинения, т. X, Берлин, 1835, 1837-1838); „Vorlesungen über die Geschichte der Philosophie“. Bd. I-III; Werke, Bd. XIII-XV, Berlin, 1833, 1836 („Лекции по история на философията“. Томове I-III; Съчинения, томове XIII-XV. Берлин, 1833, 1836.