Карл Маркс. „Към критиката на политическата икономия“

КНИГА ПЪРВА. ЗА КАПИТАЛА
РАЗДЕЛ ПЪРВИ: КАПИТАЛЪТ ИЗОБЩО

Глава втора
Парите, или простото обръщение


През време на парламентарните дебати по банковите закони на сър Робърт Пил от 1844 и 1845 г.[20] Гладстон забеляза, че дори любовта не е превърнала толкова много хора в глупци, колкото мъдруването върху същността на парите. Той говори за британци на британци. Напротив, холандците, тези хора, които, въпреки съмненията на Петѝ, са притежавали „небесно остроумие“ за паричните спекулации, никога не са си губили остроумието в спекулации по въпроса за парите.

Главната трудност в анализа на парите е превъзмогната, щом бъде разбран техния произход от самата стока. При тази предпоставка става въпрос още само да се разберат в чист вид техните своеобразни определености по форма, което до известна степен е затруднено, защото всички буржоазни отношения се явяват позлатени или посребрени, като парични отношения, и вследствие на това паричната форма изглежда, че притежава едно безкрайно разнообразно съдържание, което е чуждо на самата нея.

При по-нататъшното изследване трябва да се има пред вид, че се касае само за онези форми на парите, които израстват непосредствено от размяната на стоките, но не и за онези техни форми, които спадат към една по-висша степен в производствения процес, като например кредитните пари. За опростяване навсякъде за парична стока се взема златото.

1. Мярка на стойностите

Първият процес на обръщението е, така да се каже, теоретичен, подготвителен процес за действителното обръщение. Стоките, които съществуват като потребителни стойности, си създават най-напред формата, в която те идеално се явяват една за друга като разменна стойност, като определени количества опредметено всеобщо работно време. Първият необходим акт от този процес е, както видяхме, че стоките отделят една специфична стока, да кажем злато, като непосредствена реализация на всеобщото работно време, или като всеобщ еквивалент. Нека за момент се върнем към онази форма, в която стоките превръщат златото в пари.

1 тон желязо = 2 унции злато,

1 квартер пшеница = 1 унция злато,

1 центнер кафе-мока = ¼ унция злато,

1 центнер поташ = ½ унция злато,

1 тон бразилско дърво = 1 ½ унция злато,

Y стока = X унции злато.

В тази редица уравнения желязото, пшеницата, кафето, поташът и т.н. се явяват едни за други като материализация на еднакъв по форма труд, а именно на труд, материализиран в злато, в който са напълно заличени всички особености на действителните видове труд, представени в различните им потребителни стойности. Като стойност те са идентични, те са материализация на един и същ труд или една и съща материализация на труда - злато. Като еднаква по форма материализация на един и същ труд те показват само едно различие - количественото, или се явяват като различни стойностни величини, защото в техните потребителни стойности се съдържа нееднакво работно време. Като такива единични стоки те заедно с това се отнасят едни към други като опредметеност на всеобщото работно време, тъй като към самото всеобщо работно време не се отнасят като към една отделна стока, злато. Същото, процесиращо отношение, чрез което те се представят една на друга като разменни стойности, представя съдържащото се в златото работно време като всеобщо работно време, от което дадено количество се изразява в различни количества желязо, пшеница, кафе и т.н., накратко, в потребителните стойности на всички стоки, или се разгръща непосредствено в безкрайна редица на стоковите еквиваленти. С това, че стоките всестранно изразяват своите разменни стойности в злато, златото изразява своята разменна стойност непосредствено във всички стоки. С това, че стоките сами си придават една на друга формата на разменна стойност, те придават на златото формата на всеобщия еквивалент, т.е. на парите.

Тъй като всички стоки измерват своите разменни стойности със злато в пропорцията, в която определено количество злато и определено количество стока съдържат еднакво работно време, златото става мярка на стойностите и отначало само поради това свое предназначение като мярка на стойностите, като каквато мярка неговата собствена стойност се измерва непосредствено във всички стокови еквиваленти, златото става всеобщ еквивалент, или пари. От друга страна, разменната стойност на всички стоки се изразява сега в злато. В този израз трябва да бъдат разграничени един качествен и един количествен момент. Разменната стойност на стоката съществува като материализация на едно и също еднакво по форма работно време; величината на стойността на стоката е представена изчерпателно, защото стоките са приравнени една към друга в същата пропорция, в която те са приравнени към златото. От една страна, в техния златен еквивалент се явява всеобщият характер на съдържащото се в тях работно време, а от друга страна - количеството на същото. Разменната стойност на стоките, изразена по този начин като всеобща еквивалентност и същевременно като степен на тази еквивалентност в една специфична стока, или в едно единствено уравнение на стоките с една специфична стока, е цена. Цената е превърната форма, в която се явява разменната стойност на стоките в процеса на обръщението.

Следователно посредством същия процес, посредством който стоките представят своите стойности като цени в злато, те представят златото като мярка на стойностите, а оттам и като пари. Ако те всестранно измерваха своите стойности със сребро, пшеница или мед и следователно ги представяха като цени в сребро, пшеница или мед, среброто пшеницата или медта щяха да станат мярка на стойностите, а с това и всеобщ еквивалент. За да се явят в обръщението като цени, стоките са предпоставени на обръщението като разменни стойности. Златото става мярка на стойностите само защото всички стоки оценяват в него своята разменна стойност. Но всестранността на това процесиращо отношение, от което единствено произлиза неговият характер на мярка, има за предпоставка обстоятелството, че всяка отделна стока се измерва със злато, пропорционално на съдържащото се в двете работно време, че следователно действителната мярка между стоката и златото е самият труд или че чрез непосредствената разменна търговия стоката и златото биват приравнявани едно на друго като разменни стойности. Как това приравняване става на практика, не може да бъде разгледано в сферата на простото обръщение. Впрочем става ясно поне това, че в страните, произвеждащи злато и сребро, определено работно време се въплътява непосредствено в определено количество злато и сребро, докато в страните, които не произвеждат злато и сребро, се постига същия резултат по околен път, чрез пряка или непряка размяна на местните стоки, т.е на определен дял от националния среден труд срещу определено количество на материализираното в злато и сребро работно време на страните, които притежават мини. За да може да служи за мярка на стойностите, златото трябва потенциално да бъде променлива стойност, защото то може да стане еквивалент на другите стоки само като материализация на работното време, а едно и също работно време се осъществява с промяната на производителните сили на реалния труд в неравни количества от едни и същи потребителни стойности. Както при изразяването на разменната стойност на всяка стока в потребителната стойност на друга стока, при оценката на всички стоки в злато се взема за предпоставка само това, че в даден момент златото представлява дадено количество работно време. По отношение на изменението на неговата стойност важи развитият по-рано закон за разменните стойности. Ако разменната стойност на стоките остане непроменена, всеобщото повишаване на техните цени в злато е възможно само ако спадне разменната стойност на златото. Ако разменната стойност на златото остане непроменена, всеобщото повишаване на цените в злато е възможно само ако се повишат разменните стойности на всички стоки. В случай на всеобщо спадане на стоковите цени става обратното. Ако стойността на една унция злато спадне или се повиши вследствие на промяна в работното време, необходимо за нейното произвеждане, тя спада или се повишава равномерно за всички останали стоки, следователно, както и преди това, по отношение на всички стоки представлява работно време от дадена величина. Едни и същи разменни стойности се оценяват сега в по-големи или по- малки количества злато, отколкото преди, но те оценяват съответно величината на своите стойности, така че техните стойности запазват една към друга същата пропорция. Пропорцията 2:4:8 остава същата като 1:2:4 или 4:8:16. Измененото количество злато, в което се оценяват разменните стойности при промяна в стойността на златото, не пречи на златото да изпълнява функцията мярка на стойностите, също тъй, както и 15 пъти по-малката стойност на среброто спрямо златото не му пречи да измести последното от тази функция. Тъй като работното време е мярката между златото и стоката, а златото става мярка на стойностите само доколкото всички стоки се измерват с него, в процеса на обръщението само изглежда като че ли парите правят стоките съизмерими.*42 Напротив, само съизмеримостта на стоките като опредметено работно време прави от златото пари.

Реалният образ, в който стоките влизат в процеса на размяната, е образът на техните потребителни стойности. Действителен всеобщ еквивалент те трябва да станат едва чрез тяхното отчуждаване. Определянето на техните цени е само идеалното им превръщане във всеобщия им еквивалент - едно приравняване към златото, което още подлежи на реализиране. Но тъй като стоките в своите цени са превърнати само идеално в злато, или само в представлявано злато, и тяхното парично битие още не е действително отделено от реалното им битие, златото е превърнато още само в идеални пари, то е още само мярка на стойностите и определени количества злато функционират в действителност още само като названия на определени количества работно време. От определения начин, по който стоките изразяват една на друга своята собствена разменна стойност, зависи винаги определеността на формата, в която златото кристализира като пари.

Стоките застават една срещу друга като двояки съществувания: действително - като потребителни стойности, идеално - като разменни стойности. Двояката форма на труда, който се съдържа в тях, те изразяват сега една за друга с това, че отделният реален труд съществува действително като тяхна потребителна стойност, а всеобщото абстрактно работно време получава в тяхната цена едно представлявано съществуване, в което те са еднородна и само количествено различна материализация на една и съща стойностна субстанция.

Разликата между разменна стойност и цена изглежда, от една страна, само като номинална разлика, също както Адам Смит казва, че трудът е реалната цена, а парите - номиналната цена на стоките. Вместо да се оцени 1 квартер пшеница с 30 работни дни, той се оценява само с 1 унция злато, ако 1 унция злато представлява продукта за 30 работни дни. Но, от друга страна, тази разлика, до такава степен не е само разлика в названията, че в нея са съсредоточени всички бури, които застрашават стоката в действителния процес на обръщението. 30 работни дни се съдържат в квартера пшеница и за това не е нужно той тепърва да бъде изразен в работно време. Но златото е стока, различна от пшеницата, и само в обръщението може да се види дали квартерът пшеница действително ще стане една унция злато, както е предвидено в неговата цена. Това зависи от обстоятелството, дали той ще се окаже или не потребителна стойност, дали съдържащото се в него количество работно време ще се окаже или не онова количество работно време, което е необходимо на обществото да произвеждане на един квартер пшеница. Стоката като такава е разменна стойност, тя има цена. В това различие между разменната стойност и цената се проявява фактът, че съдържащият се в стоката отделен индивидуален труд едва посредством процеса на отчуждаването трябва да се представи като своята противоположност, като лишен от индивидуалност, абстрактно всеобщ и само в тази форма обществен труд, т.е. пари. Дали той е способен да се представи като такъв или не, изглежда случайно. Ето защо, макар че разменната стойност на стоката получава в цената само идеално различно от нея съществуване, и двоякото битие на съдържащият се в стоката труд съществува само още като различен начин на изразяване, поради което, от друга страна, материализацията на всеобщото работно време, златото, се противопоставя на действителната стока само още като представлявана мярка на стойността, все пак в съществуването на разменната стойност като цена, или на златото като мярка на стойността, се съдържа в латентно състояние необходимостта от отчуждаването на стоката срещу звонково злато и възможността да не бъде отчуждена, накратко - съдържа се цялото противоречие, което произлиза от това, че продуктът е стока, или че отделният труд на частния индивид, за да има обществен ефект, трябва да се представи като своя непосредствена противоположност, като абстрактно-всеобщ труд. Така че утопистите, които искат стоката, но не и парите, искат основаното върху частна размяна производство без необходимите условия за това производство, са последователни, когато „унищожават“ парите не чак в тяхната осезаема форма, а още в тяхната газообразна и мисловна форма като мярка на стойностите. В невидимата мярка на стойностите дебне твърдата пара.

Ако е налице този процес, посредством който златото е станало кратно на стойностите, а разменната стойност е станала цена, всички стоки в своите цени са вече само представлявани количества злато от различна величина. Като такива различни количества от едно и също нещо, златото, те се приравняват, сравняват и измерват помежду си и по този начин технически се появява необходимостта да бъдат отнесени към определено количество злато като към единица мярка, единица мярка, която се развива по-нататък в мащаб благодарение на това, че се разделя на кратни части, които от своя страна пак се разделят на кратни части.*43 Обаче количествата злато като такива се измерват по тегло. Следователно мащабът е заварен вече готов в общите мерки за тежестта на металите, които мерки при всяко метално обръщение служат първоначално като мащаб на цените. Тъй като стоките вече не се отнасят една към друга като разменни стойности, измервани с работното време, а като едноименни величини, измервани със злато, златото се превръща от мярка на стойностите в мащаб на цените. Сравняването на стоковите цени помежду им като различни количества злато кристализира по този начин в знаци, които се изписват върху мислено количество злато и го представят като мащаб, разделен на кратни части. Златото като мярка на стойността и като мащаб на цените притежава съвсем различна определеност по форма и смесването на едната с другата е породило най-нелепи теории. Като опредметено работно време златото е мярка на стойностите, а като определено тегло метал то е мащаб на цените. Златото става мярка на стойностите, когато е отнесено като разменна стойност към стоките като към разменна стойност; в мащаба на цените определено количество злато служи като единица за други количества злато. Златото е мярка на стойностите, защото стойността му е променлива; то е мащаб на цените, защото е фиксирано като неизменна тегловна единица. Тук, както във всички определения на мярката на едноименни величини, устойчивостта и определеността на пропорцията между мерките стават решаващи. Необходимостта да се установи едно количество злато като единица мярка, а кратни части от същото - като подразделения на тази единица, е породила представата, че уж определено количество злато, което естествено има променлива стойност, се поставя в постоянно стойностно отношение към разменните стойности на стоките, при което е било пренебрегнато само обстоятелството, че разменните стойности на стоките са превърнати в цени, в количество злато, преди златото да се е развило в мащаб на цените. Както и да се променя стойността на златото, различните количества злато изразяват едно към друго винаги едно и също стойностно отношение. Ако стойността на златото спаднеше с 1000 процента, 12 унции злато пак щяха да притежават, както и преди, стойност, 12 пъти по-голяма от една унция злато, а при цените става въпрос само за отношението на различни количества злато едно към друго. Тъй като, от друга страна, една унция злато при спадане или повишаване на нейната стойност не изменя в никой случай теглото си, не се изменя и теглото на нейните кратни части и по този начин златото като установен мащаб на цените оказва винаги една и съща услуга, както и да се изменя неговата стойност.*44

Един исторически процес, който ще обясним по-късно, изхождайки от природата на металното обръщение, е довел до това, че се е запазило старото наименование за тегло за едно постоянно изменящо се и намаляващо тегло на благородните метали в тяхната функция като мащаб на цените. Така английският фунт означава по-малко от една трета от своето първоначално тегло, шотландският фунт преди обединението[21] - само 1/36, френската ливра - 1/74, испанският мараведи - по-малко от 1/1000, португалският рейс - една още по-малка част. По този начин паричните наименования на металните тегла се отделят от техните общи наименования на тегла.*45 Тъй като определянето на единицата мярка, на нейните кратни части и на техните наименования е, от една страна, чисто условно, а, от друга страна, трябва да има в границите на обръщението характер на всеобщност и необходимост, наложило се е да стане определяне по закон. Тази чисто формална операция се паднала следователно на правителствата.*46 Определеният метал, който е служил като материал за парите, е бил обществено даден. Разбира се, в различните страни законният мащаб на цените е различен. В Англия например унцията като метално тегло е разделена на pennyweights, grainsucarats troy, а унцията злато като единица мярка на парите - на 3 7/8 соверена, соверенът - на 20 шилинга, шилингът - на 12 пенса, така че 100 фунта 22-каратово злато (1200 унции) = 4672 соверена и 10 шил. Обаче на световния пазар, където изчезват държавните граници изчезва и националният характер на паричните мерки и отстъпва пред общите мерки на теглата на металите.

Следователно цената на една стока, или количеството злато, в което тя мислено е превърната, се изразява сега с паричните наименования на златния мащаб. Така че вместо да кажат, че един квартер пшеница е равен на една унция злато, в Англия биха казали, че той е равен 3 ф. ст. 17 шил. и 10/4 пенса. По този начин всички цени се изразяват с еднакви наименования. Своеобразната форма, която стоките придават на своята разменна стойност, е превърната в парични наименования, с които те една на друга си казват колко струват. Парите от своя страна се превръщат в пари за смятане.*47

Превръщането на стоката в пари за смятане в главата, на книга или в говора става винаги, когато някакъв вид богатство бива определено от гледището на разменната стойност.*48 За това превръщане е необходим материалът на златото, но само като представлявано. За да се оцени стойността на 1000 бали памук в определен брой унции злато, а самият този брой унции - в онези наименования на унцията, които служат за смятане, във фунта стерлинги, шилинги и пенси, не е нужен нито един атом действително злато. Така например в Шотландия преди банковия закон на сър Робърт Пил от 1845 г. не е циркулирала нито една унция злато, макар унцията злато, и то изразена в английския мащаб за смятане в 3 ф. ст. 17 шил. и 10/4 пенса, да е служела за законна мярка на цените. Така и среброто служи за мярка на цените в стокообмена между Сибир и Китай, макар тази търговия да е в действителност само разменна търговия. Ето защо за златото като пари за смятане е безразлично дали - било единицата мярка на парите, било нейните подразделения - действително са насечени в монети или не. В Англия през времето на Вилхелм Завоевател фунтът стерлинг, равняващ се по онова време на 1 фунт чисто сребро, и шилингът, равняващ се на 1/20 от един фунт, са съществували само като пари за смятане, а пенсът, равняващ се на 1/240 фунт сребро, е бил най-голямата съществуваща сребърна монета. И обратно, в днешна Англия не съществуват никакви шилинги и пенси, макар че те са законни наименования за смятане на определени части от една унция злато. Парите като пари за смятане могат да съществуват изобщо само идеално, а действително съществуващите пари да са насечени по съвсем друг мащаб. Така например в много английски колонии в Северна Америка намиращите се в обръщение до края на XVIII в. пари са се състояли от испански и португалски монети, докато парите за смятане са били навсякъде същите, както и в Англия.*49

Тъй като златото като мащаб на цените се явява със същите наименования за смятане, както и цените на стоките - например една унция злато се изразява, също и като един тон желязо, с 3 ф. ст. 17 шил. и 10 ½ пенса, - тези негови наименования за смятане били наречени монетна цена на златото. Преди това е възникнала странната представа, според която златото като че ли се оценява в своя собствен материал и като че ли, за разлика от всички други стоки, получава от държавата твърда цена. Установяването на наименования за смятане за определени тегла злато се сметнало погрешно като установяване на стойността на тези тегла.*50 Златото там, където то служи като елемент за определяне на цените и следователно като пари за смятане, не само няма твърда цена, но и изобщо няма цена. За да има цена, т.е. за да се изрази в една специфична стока като всеобщ еквивалент, тази друга стока би трябвало да играе в процеса на обръщението същата изключителна роля като златото. Обаче две стоки, които изключват всички останали стоки, се изключват взаимно една друга. Затова там, където среброто и златото едновременно служат като законни пари, т.е. като мярка на стойностите, винаги е бил правен безуспешният опит да бъдат разглеждани и двете като една и съща материя. Ако се приеме, че едно и също работно време неизменно се опредметява в еднакви пропорции сребро и злато, приема се в действителност, приема се в действителност, че среброто и златото са една и съща материя и че среброто - по-малоценният метал, е неизменна дробна част на златото. Още от управлението на Едуард III до Джордж II историята на английското парично дело се лута в непрекъсната редица от смущения, произлизащи от сблъскването между установените със закон съотношения на стойностите на златото и среброто и действителните колебания на техните стойности. Ту златото е било оценявано много високо, ту среброто. По-ниско оцененият метал е бил изтеглян от обръщението, претопяван и изнасян. След това съотношението на стойностите на двата метала е било изменяно отново по законодателен път, обаче новата номинална стойност скоро е влизала в същия конфликт с действителното съотношение на стойностите, както и старата. В наше време много слабото и временно спадане на стойността на златото спрямо среброто, дължащо се на засиленото търсене на сребро от страна Индия и Китай, предизвиква във Франция същото явление в най-голям мащаб, а именно износ на сребро и изтласкването му от обръщението от златото. През годините 1855, 1856 и 1857 превесът на вноса на злато във Франция над износа на злато от Франция е възлизал на 41 580 000 ф. ст., докато превесът на износа на сребро над вноса на сребро е възлизал на 14 704 000 ф. ст. В действителност в страни като Франция, където и двата метала са по закон мерки на стойността, и двата трябва да бъдат приемани задължително като платежно средство, но всеки може да плати по желание в единия или другия метал, металът, стойността на който се покачва, носи ажио и както всяка друга стока измерва цената си в оценения по-високо метал, а този последният служи като единствена мярка на стойността. Целият исторически опит в тази област се свежда просто до това, че там, където две стоки по закон изпълняват функцията на мярка на стойностите, фактически винаги само една се затвърдява като такава.*51

B. Теории за единицата мярка на парите

Обстоятелството, че стоките в своите цени са превърнати само идеално в злато, а поради това и златото е превърнато само идеално в пари, е предизвикало учението за идеалната единица мярка на парите. Тъй като при определянето на цените функционира само представлявано злато или сребро, защото златото и среброто функционират само като пари за смятане, някои твърдят, че наименованията фунт стерлинг, шилинг, пенс, талер, франк и т.н., вместо да обозначават тегловни части от злато или сребро или опредметен по някакъв начин труд, обозначавало по-скоро идеални атоми стойност. Следователно, ако се покачеше например стойността на една унция сребро, тя щеше да съдържа повече такива атоми и поради това би трябвало да бъде изчислена и насечена в повече шилинги. Тази доктрина, изтъкната отново през време на последната търговска криза в Англия и дори застъпена в парламента в два специални доклада, приложени към отчета на заседаващия през 1858 г. комитет за банките, датира от края на XVII в. През времето, когато Вилхелм III поел управлението, английската монетна цена на една унция сребро възлизала на 5 шил. и 2 пенса, или 1/62 унция сребро се наричала пенс, 12 такива пенса се наричали шилинг. Според този мащаб насичали сребро с тегло например 6 унции на 31 парчета под името шилинги. Обаче пазарната цена на една унция сребро се повишила над нейната монетна цена, от 5 шил. и 2 пенса на 6 шил. и 3 пенса, или за да се купи една унция чисто сребро, трябвало да се заплатят 6 шил. и 3 пенса. Как е могла пазарната цена на една унция сребро да се повиши над нейната монетна цена, щом монетната цена е само наименование за смятане на кратните части от една унция сребро? Загадката се разрешила много просто. От 5 600 000 ф. ст. сребърни пари, които циркулирали тогава, 4 000 000 били изхабени, изтъркани и обряза- ни. При една проба се оказало, че 57 200 ф. ст., които трябвало да тежат 220 000 унции, тежали само 141 000 унции. Монетният двор продължавал да сече монети по стария мащаб, но действително циркулиращите леки шилинги били по-малки кратни части от унцията, отколкото показвало тяхното наименование. Следователно на пазара трябвало да се плаща за една унция чисто сребро по-голямо количество от тези намалени шилинги. Когато вследствие на така настъпилото смущение било решено да се направи общо пренасичане на монетите, Лаундс, secretary to the treasury*52, твърдял, че стойността на унция сребро се била повишила и затова занапред трябвало да се насича на 6 шил. и 3 пенса вместо на 5 шил. и 2 пенса, както било дотогава. Така че всъщност той е твърдял, че поради повишената стойност на унцията стойността на нейните кратни части е спаднала. Но неговата погрешна теория била само разкрасяване на една правилна практическа цел. Трябвало ли да се плащат с тежки шилинги държавните дългове, които били сключени в леки шилинги? Вместо да каже: върнете 4 унции сребро, щом сте получили номинално 5 унции, но в действителност само 4 унции той казал обратното: върнете номинално 5 унции, но намалете тяхното метално съдържание на 4 унции и наречете шилинг това, което досега сте наричали 4/5 шилинг. Така че Лаундс фактически се придържал към металното съдържание, докато на теория се придържал към наименованието за смятане. Противниците му, които се придържали само към наименованието за смятане и поради това обявили един с 25 до 30% олекнал шилинг за идентичен с един пълноценен шилинг, твърдели обратно, че се придържат само към металното съдържание. Джон Лок, който защитавал новата буржоазия във всички нейни форми - индустриалците срещу работниците и пауперите, търговците срещу старомодните лихвари, финансовите аристократи срещу държавните длъжници - и в едно специално съчинение дори доказва, че буржоазният разсъдък е нормалният човешки разсъдък, поел ръкавицата и против Лаундс. Джон Лок победил и парите, които били взети в заем при 10 или 14 шилинга в една гинея, били върнати в гинеи от по 20 шилинга.*53 Сър Джеймс Стюарт резюмира иронично цялата операция по следния начин:

„Правителството спечели значително от данъци, кредиторите - от капитал и лихви, а народът, единственият ограбен, беше много радостен, защото неговият Standard (мащабът на неговата собствена стойност) „не бе понижен“.*54

Стюарт мислел, че при по-нататъшното развитие на търговията народът ще се покаже по-хитър. Той грешел. Приблизително 120 години по-късно се повторило същото quid pro quo*55.

Било е в реда на нещата епископ Баркли, представителят на мистичния идеализъм в английската философия, да даде теоретичен израз на учението за идеалната единица мярка за парите - нещо, което бил пропуснал практичният „секретар на съкровището“. Той пита:

„Не трябвали наименованията ливра, фунт стерлинг, крона и т.н. за бъдат разглеждани като прости наименования на отношения?“ (А именно отношение на абстрактната стойност като такава.) „Нима златото, среброто или хартията са нещо повече от прости билети или марки за пресмятането, записването или контролирането му?“ (на стойностното отношение.) „Нима не е богатство да имаш властта да командваш производството на другите?“ (обществения труд) „И нима парите не са в действителност само марки или знаци за прехвърляне или регистриране на тази власт и много ли е важно от какво се състои материалът на тези марки?“*56

Тук става смесване, от една страна, между мярка на стойностите и мащаб на цените, от друга страна, между златото или среброто като мярка или средство за обръщение. От това, че благородните метали могат в акта на обръщението да бъдат замествани със знаци, Баркли заключава, че тези знаци на свой ред не представляват нищо, а именно, че представляват абстрактното понятие стойност.

Учението за идеалната единица мярка за парите е така пълно развито при сър Джеймс Стюарт, че неговите последователи, защото не го познават - не намират нито нов израз, нито дори нов пример.

„Парите за смятане“, казва той, „не са нищо друго освен произволен мащаб с равни деления, измислен, за да се измерва относителната стабилност на нещата за продан. Парите са смятане са нещо съвсем различно от монетните пари (money coin), които са цена*57; и те можеха да съществуват дори и ако нямаше на света никаква субстанция, която да бъде пропорционален еквивалент на всички стоки. Парите за смятане оказват същата услуга за стойността на нещата, както градусите, минутите, секундите и т.н. за ъглите или мащабите за географските карти и т.н. Във всички тези изобретения се взима за единица винаги едно и също наименование. Както полезността на всички такива приспособления, така и паричната единица е просто ограничена в показване на пропорцията. Затова тя не може да ма неизменно определено отношение към коя да е част от стойността, т.е. тя не може да бъде фиксирана в някакво определено количество злато, сребро или каква да е друга стока. Ако веднъж е дадена единицата, ние можем чрез умножение да достигнем най-високи стойности. Тъй като стойността на стоките зависи от всеобщото стечение на действащите върху тях обстоятелства и от бръмбарите в главите на хората, тяхната стойност би трябвало да се разглежда само като променяща се в тяхното отнасяне една към друга. Всичко, което смущава и обърква установяването на изменението на пропорциите посредством един всеобщопределен и неизменен мащаб, по необходимост оказва вредно въздействие върху търговията. Парите са само един идеален мащаб с равни деления. На въпроса, каква трябва да бъде единицата мярка за стойността на едно деление, аз отговарям с друг въпрос: каква е нормалната величина на един градус, на една минута, на една секунда? Такава те не притежават, но щом е определено едно деление, всички останали трябва да следват пропорционално съобразно с природата на дадения мащаб. Примери за такива идеални пари са банковите пари в Амстердам и парите в Ангола на африканското крайбрежие.“*58

Стюарт се придържа просто към явяването на парите в обръщението като мащаб на цените и като пари за смятане. Ако цените на различните стоки са отбелязани в ценоразписа съответно с 15 шил., 20 шил., 36 шилинга, при сравняването на техните цени не ме интересува всъщност нито сребърното съдържание на шилинга, нито неговото наименование. Численото съотношение 15, 20, 36 обяснява всичко, а числото 1 е станало единствената единица мярка. Изобщо чист абстрактен израз на една пропорция е само самата абстрактна пропорция на числата. За да бъде последователен, Стюарт е трябвало да изостави не само златото и среброто, но и техните законни кръщелни имена. Тъй като той не разбира превръщането на мярката на стойностите в мащаб на цените, той естествено вярва, че онова определено количество злато, което служи за единица мярка, било отнесено като мярка не към други количества злато, а към стойности като такива. Тъй като чрез превръщането на техните разменни стойности в цени стоките се явяват като едноименни величини, той отрича качеството на мярката, която ги прави едноименни, а тъй като в това сравнение на различни количества злато величината на служещото за единица мярка количество злато е условна, той отрича, че тази величина изобщо трябва да бъде установена. Вместо да нарича 1/360 част от кръга градус, той може да нарече градус 1/180 част от кръга; тогава правият ъгъл щеше да се измерва с 45 вместо с 90 градуса, а остри и тъпи ъгли - съответно. Въпреки това мярка за ъгъл пак щеше да остане, както и преди, първо - една качествено определена математическа фигура, кръгът, второ - един количествено определен сегмент от кръга. Що се отнася до икономическите примери на Стюарт, той с единия оборва себе си, а с другия нищо не доказва. Банковите пари в Амстердам са били в действителност само наименование на испанските дублони, които запазвали пълната си тлъстина благодарение на ленивото лежане в банковите подземия, докато действителната текуща монета била измършавяла поради грубото търкане с външния свят. А що се отнася до африканските идеалисти, трябва да ги предоставим на собствената им съдба, докато пътешествениците с критичен поглед съобщят по-големи подробности за тях.*59 Като приблизително идеални пари, както ги разбира Стюарт, могат да бъдат характеризирани френските асигнации: „Национална собственост. Асигнация от 100 франка“. Наистина тук потребителната стойност, която асигнацията трябвало да представлява, била специфицирана, а именно конфискуваните земи, но количественото определяне на единицата мярка било забравено и затова „франк“ била безсмислена дума. Колко земя представлявал един асигнационен франк, зависело от резултата на публичния търг. Обаче на практика асигнационният франк циркулирал като стойностен знак на сребърните пари и затова неговото обезценяване се измервало по този сребърен мащаб.

Епохата, през която Английската банка преустановила обмяната на банкнотите със злато, едва ли е била по-богата с военни комюникета, отколкото с теории за парите. Обезценяването на банкнотите и повишаването на пазарната цена на златото над неговата монетна цена съживили отново в средите на някои защитници на банката доктрината за идеалната мярка на парите. Класически объркан израз на този объркан възглед е намерил лорд Касълрей, определяйки единицата мярка на парите като „а sense of valuе in reference to currency as compared with commodities“*60. Няколко години след Парижкия мир, когато обстоятелствата позволили да се възстановят плащанията в брой, се повдигнал почти в неизменна форма същия въпрос, който Лаундс повдигнал през времето на Вилхелм III. Огромен държавен дълг и маса частни дългове, срочни задължения и т.н., натрупвани в течение на повече от 20 години, били сключени в обезценени банкноти, от които 4672 ф.ст. и 10 шилинга представлявали не номинално, а реално 100 фунта 22-каратово злато? Томас Атууд, банкер от Бирмингам, започнал да говори като Lowndes redivivus*61. Кредиторите трябвало да получат номинално толкова шилинга, колкото били номинално уговорени, но ако по старата монетна мярка шилинг се е наричала 1/78 от унцията злато, сега трябвало, да речем, 1/90 от унцията да бъде наречена шилинг. Привържениците на Атууд са известни под името бирмингамска школа на „The Shillingmen“*62. Спорът по идеалната парична мярка, който започнал в 1819 г., траял все още през 1845 г. между сър Робърт Пил и Атууд, собствената мъдрост на когото, що се отнася до функцията на парите като мярка, е обобщена изчерпателно в следния цитат:

„Сър Робърт Пил в своята полемика с бирмингамската търговска камера пита: какво ще представлява вашата банкнота от 1 ф. ст.?... Какво е един фунт стерлинг?... И, обратно, какво трябва тогава да се разбира под сегашната единица мярка на стойността?... Означават ли 3 ф. ст. 17 шил. И 10/4 пенса една унция злато или нейната стойност? Ако означават самата унция злато, защо да не наречем нещата с техните собствени имена и вместо фунт ст., шилинг, пенс да не кажем унция, пенс-тегло и гран? Тогава се връщаме назад към системата на непосредствената разменна търговия... Или те означават стойността? Ако една унция = 3 ф. ст. 17 шил. и 10/4 пенса, тогава защо тя в различните времена е струвала ту 5 ф. ст. 4 шил., ту 3 ф. ст. 17 шил. и 9 пенса? Изразът фунт (£) се отнася до стойността, но не и до стойността, фиксирана към една неизменна тегловна част от златото. Фунтът стерлинг е идеална единица... Трудът е субстанцията, до която се свеждат производствените разходи, и той придава на златото неговата относителна стойност също тъй, както и на желязото. Ето защо, каквото и особено наименование за смятане да бъде употребено за означаване на еднодневния или седмичния труд на един човек, това наименование изразява стойността на произведената стока.“*63

В последните думи мъглявата представа за идеалната мярка на парите и се показва нейното истинско идейно съдържание. Наименованията за смятане на златото - фунт стерлинг, шилинг и т.н., трябва да бъдат наименования на определени количества работно време. Тъй като работното време е субстанция и иманентна мярка на стойностите, тези наименования биха представлявали по този начин всъщност самата стойностна пропорция. С други думи, твърди се, че работното време е истинската единица мярка на парите. С това ние напускаме бирмингамската школа, но мимоходом отбелязваме още, че доктрината за идеалната мярка на парите придобила ново значение в спора по конвертибилитет или инконвертибилитет на банкнотите. Ако хартията получава своето наименование от златото или среброто, конвертибилитетът на банкнотата, т.е. нейната обменяемост в злато или сребро, остава икономически закон, безразлично какъв е юридическият закон. Тъй че един пруски книжен талер, макар и по закон необменяем, веднага би бил обезценен, ако в обикновеното обръщение струваше по-малко от един сребърен талер, следователно ако не беше на практика обменяем в злато. Ето защо последователните представители на необменяемите в злато книжни пари в Англия са прибягнали към идеалната парична мярка. Щом паричните наименования за смятане - фунт стерлинг, шилинг и т.н. - са наименования за определена сума, стойностни атоми, от които дадена стока при размяната с други стоки всмуква или отделя повече или по-малко, една английска банкнота от 5 ф. ст. например е толкова независима от своето отношение към златото, колкото и към желязото и памука. Тъй като нейното наименование би престанало да я приравнява теоретично към определено количество злато или друга някоя стока, изискването тя да бъде обменяема в злато, т.е. да бъде практически приравнена към определено количество от някаква специфична вещ, би било изключено от самото ѝ понятие.

Учението за работното време като непосредствена единица мярка на парите за пръв път е систематически развито от Джон Грей*64. Той изисква една национална централна банка да удостоверява чрез своите клонове работното време, изразходвано за производството на различните стоки. В замяна на стоката производителят получава официално удостоверение за стойността, т.е. разписка за толкова работно време, колкото съдържа неговата стока.*65 Тези банкноти за 1 работна седмица, 1 работен ден, 1 работен час и т.н. служат същевременно като документ за получаване на съответен еквивалент от всички други стоки, намиращи се в банковите складове.*66 Това е основният принцип, грижливо разработен в подробности и навсякъде приспособен към съществуващите английски институции. При тази система, казва Грей,

„би било във всяко време също тъй лесно да се продава за пари, както сега е лесно да се купува с пари; производството би било равномерният и никога непресъхващ извор на търсенето.“*67

Благородните метали биха загубили своята „привилегированост“ спрямо другите стоки и

„биха знаели своето подобаващо място на пазара наред с маслото, яйцата, сукното и басмата, а тяхната стойност не би ни интересувала повече от тази на диамантите“.*68

„Трябва ли да запазим нашата въображаема мярка на стойностите, златото, и по този начин да сковем производителните сили на страната, или трябва да се обърнем към естествената мярка на стойностите, към труда, и да освободим производителните сили на страната?“*69

Щом работното време е иманентната мярка на стойностите, защо съществува покрай него и друга, външна мярка? Защо разменната стойност се развива в цена? Защо всички стоки оценяват своята стойност в една отделна стока, която по този начин бива превърната в адекватно съществуване на разменната стойност, в пари? Това е бил проблемът, който Грей трябвало да разреши. Вместо да го разреши, той си въобразява, че стоките можели да се отнесат непосредствено една към друга като продукти на обществения труд. Но те могат да се отнасят една към друга само като това, което са. Стоките са непосредствено продукти на обособени, независими видове частен труд, които чрез своето отчуждаване в процеса на частната размяна трябва да се утвърдят като всеобщ обществен труд, или трудът върху основата на стоковото производство става обществен труд едва чрез всестранното отчуждаване на индивидуалните видове труд. Но ако Грей приема съдържащото се в стоките работно време като непосредствено обществено, той с това го приема като задружно работно време, или за работно време на непосредствено сдружени индивиди. В такъв случай наистина една специфична стока, като златото и среброто, не би могла да противостои на другите стоки като въплъщение на всеобщия труд, разменната стойност не би се превърнала в цена, но и потребителната стойност не би се превърнала в разменна стойност, продуктът не би се превърнал в стока и по този начин би била премахната самата основа на буржоазното производство. Но това съвсем не е мнението на Грей. Според него продуктите трябва да бъдат произвеждани като стоки, но да не бъдат разменяни като стоки. Грей прехвърля на една национална банка изпълнението на това благочестиво желание. От една страна, обществото в лицето на банката прави индивидите независими от условията на частната размяна. От друга страна, то ги оставя да продължават да произвеждат върху основата на частната размяна. Но вътрешната последователност кара Грей да отрича едно след друго условията на буржоазното производство, макар че иска само да „реформира“ парите, произлезли от стоковата размяна. По този начин той превръща капитала в национален капитал*70, поземлената собственост в национална собственост*71 и ако си отворим очите ще видим, че неговата банка не само с едната ръка получава стоки и с другата издава удостоверения за извършена работа, но и регулира самото производство. В своето последно съчинение „Лекции за природата и употребата на парите“, в което Грей страхливо се старае да представи своите трудови пари за чисто буржоазна реформа, той се заплита в още по-крещяща безсмислица.

Всяка стока е непосредствено пари. Това е теорията на Грей, извлечена от неговия непълен и поради това погрешен анализ на стоката. „Ограничената“ конструкция на „трудови пари“, на „национална банка“ и на „складове със стоки“ е само мираж, в който догмата е представена лъжливо като закон, който господства над света. Догмата, че стоката е непосредствено пари или че съдържащият се в нея отделен труд на частния индивид е непосредствено обществен труд, естествено не става истина от това, че една банка вярва в нея и действа съобразно с нея. Напротив, в такъв случай банкрутът би поел ролята на практическа критика. Това, което у Грей остава скрито и неизвестно, особено на самия него, а именно, че трудовите пари са икономически звучаща фраза, изразяваща благочестивото желание да бъдат премахнати парите, а заедно с парите - и разменната стойност, заедно с разменната стойност - и стоката, заедно със стоката - и буржоазната форма на производство, се изказва направо от няколко английски социалисти, които са писали отчасти преди Грей и отчасти след него*72. Обаче на господин Прудон и на неговата школа е било предоставено да проповядват сериозно и като същност на социализма деградирането на парите и възнесението на стоката и с това да сведат социализма до елементарно недоразумение относно необходимата взаимна връзка между стока и пари.*73


БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*42 Аристотел наистина разбира, че разменната стойност на стоките е предпоставка на стоковите цени: „че... е имало размяна, преди да е имало пари, това е ясно, защото няма никаква разлика в това, дали се разменят пет легла за една къща или за толкова пари, колкото е стойността на пет легла“. Но, от друга страна, тъй като стоките приемат една за друга формата на разменната стойност само в цената, те, по негово мнение, стават съизмерими само чрез парите. „Всичко трябва да има цена; така всякога ще има размяна, а следователно и общество. И наистина, парите, подобно на мярка, правят нещата съизмерими (σύμμερα) и след това ги приравняват. Защото няма общество без размяна, а не може да има размяна без равенство и равенство без съизмеримост.“ Той не скрива от себе си, че тези различни от парите измервани неща са съвсем несъизмерими величини. Онова, което той търси, е единството на стоките като разменни стойности, което той като античен грък не е могъл да намери. Той излиза от това затруднение, като с помощта на парите прави съизмеримо онова, което самó по себе си е несъизмеримо, доколкото това е нужно за практическите потребности. „Всъщност невъзможно е толкова различни предмети да бъдат съизмерими, но за практическите нужди това става.“ (Aristoteles. „Ethica Nicomachea“, L, V, C. 8, edit. Bekkeri, Oxonii, 1837. [Аристотел. „Никомахова етика“, кн. 5, гл. 8, изд. Бекер, Оксфорд, 1837 г.])

*43 Особеността, че унцията злато в Англия като единица мярка на парите не е разделена на кратни части, се обяснява по следния начин: „Нашата монетна система е била първоначално приспособена за използване само на среброто - затова една унция сребро може всякога да бъде разделена на съответен брой монети; но понеже златото е въведено по-късно в една монетна система, пригодена изключително за сребро, една унция злато не може да бъде разделена на съответен брой монети.“ (Maclaren. „History of the currency“ p. 16, London, 1858. [Макларен. „История на средствата за обръщение“, Лондон, 1858, с. 16].)

*44 „Парите могат постоянно да се колебаят по стойност и все пак да служат еднакво добре за мярка на стойността, както ако тяхната стойност останеше неизменна. Да приемем например, че стойността им се е намалила... Преди намалението една гинея купуваше 3 бушела пшеница, или труда на 6 дни, след него тя би купила само два бушела, или труда на 4 дни. В двата случая, при дадени отношения на пшеницата и труда към парите, може да бъде определено отношението помежду им: с други думи, ние можем да установим, че един бушел пшеница има стойност на 2 работни дни. Това е всичко, което включва измерването на стойността, а това се извършва и след намалението еднакво гладко, както и преди. Въздигането на неща в мярка на стойността съвсем не зависи от променливостта на неговата собствена стойност.“ (Bailey. „Money and its vicissitudes“. London, 1837, p. 9-10 [Бейли. „Парите и измененията на тяхната стойност“, Лондон, 1837, с. 9-10].)

*45 „Онези монети, наименованията на които днес са само мислени, са най-старите при всички народи; някога всички са били реални“ (в този смисъл това не е правилно) „и именно защото са били реални, са смятали с тях“. (Galiani. „Della Moneta“, I. c., p. 153. [Галиани. „За парите“, цит. изд., с. 153].)

*46 Романтикът А. Мюлер казва: „Според нашата представа всеки независим суверен има право да сече метални пари, да определя тяхната обществена номинална стойност, категория, разред и титла.“ (S. 288. Zweiter Teil. А. Н. Müller „Die Elemente der Staatskunst“. Berlin, 1809 [c. 288. Част втора. A. X. Мюлер. „Основи на изкуството на държавното управление“, Берлин, 1809].) Що се отнася до титлата, господин придворният съветник има право; той забравя само съдържанието. Доколко неговите „представи“ са били объркани, се вижда например от следния пасаж: „Всекиму е ясно какво голямо значение има правилното определяне на цената на монетите, особено в една страна като Англия, където правителството с великодушна щедрост сече пари безплатно“ (господин Мюлер, изглежда, вярва, че правителствените чиновници в Англия покриват от собствения си джоб разходите по сеченето на пари), „не събира мита за сечене и т.н., следователно, ако правителството повишеше значително монетната цена на златото над пазарната цена, ако то, вместо да плаща 1 унция злато с 3 фунта 17 шил. и 1014 пенса, установеше като монетна цена на 1 унция злато 3 фунта и 19 шил., всички пари биха се устремили към монетния двор, полученото там сребро би се разменило на пазара срещу тук по-евтиното злато и така би било върнато пак в монетния двор и цялото монетно дело би изпаднало в безпорядък“ (р. 280, 281, ibidem). За да запази порядъка в английския монетен двор, Мюлер сам изпадна в „безпорядък“. Докато шилинг и пени са само наименования, наименования на определени части от една унция злато, представени в сребърни и медни знаци, той си въобразява, че унцията злато се оценява в злато, сребро или мед, и по този начин ощастливява англичаните с една тройна standard of value [мярка на стойността]. Наистина среброто като парична мярка редом със златото е било формално премахнато едва в 1816 г. с 68-ия закон от 56-ата година от царуването на Джордж III. По същество то било законно премахнато още в 1734 г. с 42-ия закон от 14-ата година от царуването на Джордж II, а на практика - много по-рано. Своята способност към едно тъй наречено по-висше разбиране на политическата икономия А. Мюлер дължи специално на две обстоятелства: от една страна, на своята широка незапознатост с икономическите факти, и, от друга страна, на своето чисто дилетантско мечтателно отношение към философията.

*47 „Когато запитали Анархарсис за какво елините употребяват парите, той отговорил: за смятане.“ (Athenaeus. „Deipnosophistai“, L.IV, 49, v. II, ed Schweighäuser, 1802 [p. 120] [Атеней. „Трапезни беседи на учени мъже“, в 50 книги, кн. 4, 49, т. 2, изд. Швайгхойзер, 1802, с. 120].)

*48 Г. Гарние, един от по-старите френски преводачи на Адам Смит, е имал странното хрумване да установи една пропорция между употребата на парите за смятане и употребата на действителни пари. Пропорцията е 10 към 1. (Garnierq G. „Histoire de la monate depuis les temps de la plus haute antiquité etc.“, t. 1, p. 78“ [Гарние, Ж. „История на парите от най-стара древност и т.н.“, т. 1, с. 78].)

*49 Издаденият в 1723 г. закон в Мериленд, според който тютюнът се обявявал за законна монета, като стойността му обаче се свеждала до английските златни пари, именно 1 пени за 1 фунт тютюн, напомня за leges barbarorum[22], при които, обратно, определени парични суми се приравняват към волове, крави и т.н. В този случай не златото и среброто, а воловете и кравите, са били действителният материал на парите за смятане.

*50 Така например ние четем в „Familiar words“ [„Дружески слова“] на господин Дейвид Ъркърт: „Стойността на златото трябва да се измерва със самото злато; но по какъв начин една субстанция може да бъде мерило на собствената си стойност в други неща? Стойността на златото трябва да се установи с помощта на собственото му тегло под фалшиво наименование на това тегло - и една унция трябва да има стойността на толкова фунта или части от фунта. Но това е фалшификация на мярката, а не установяване на един мащаб.“

*51 „Парите като мярка в търговията би трябвало, както всяка друга мярка, да бъдат запазени по възможност стабилни. Това е невъзможно, ако парите ви се състоят от два метала, стойностното отношение на които се изменя постоянно.“ (John Locke. „Some Considerations on the Lowering of Interest etc.“, 1691, p. 65, в неговите „Works“ 7 ed., London, 1768, vol. II. [Джон Лок. „Някои съображения за спадането на лихвата и т.н.“, 1691; с. 65, Съчинения, т. II, изд. 7, Лондон, 1768].)

*52 - секретар на съкровището. Ред.

*53 Лок казва между другото: „Наречете една крона това, което по-рано се е наричало половин крона. Стойността си остава определена от металното съдържание. Ако можете да отрежете от една монета 1/20 от теглото на нейното сребро, без да намалите нейната стойност, със същия успех можете да отрежете и 19/20 от това нейно тегло. Според тази теория би трябвало с един фартинг, стига да бъде наречен крона, да може да се купят толкова подправки, коприна или други стоки, колкото и с една крона, която съдържа 60 пъти повече сребро. Всичко, което можете да направите, е да сложите на едно по-малко количество сребро печата и наименованието на едно по-голямо количество. Обаче изплащането на задължения и покупката на стоки не става с наименования, а със сребро. Ако вашето увеличаване на стойността на парите не означава нищо друго освен произволно да се дават наименования на кратните части на един къс сребро, например да наречете пенс една осма част от една унция сребро, вие действително можете да определите парите толкова високо, колкото желаете.“[23] Едновременно с това Лок отговорил на Лаундс, че покачването на пазарната цена над монетната цена не произлизало „от покачването на стойността на среброто, а от олекването на сребърната монета“. 77 изтъркани и обрязани шилинга не тежели и стотинка повече от 62 шилинга с пълно тегло. Накрая той изтъкнал правилно, че независимо от обезсребряването на циркулиращата монета пазарната цена на чистото сребро в Англия можела малко да се покачи над монетната цена, защото износът на чисто сребро бил разрешен, а този на сребърни монети бил забранен. (Вж. цит. съч., стр. 54-116.) Лок извънредно много се пазел да не засегне парливият въпрос за държавните дългове, както и предпазливо избягвал обсъждането на деликатния икономически въпрос. Този въпрос бил: както камбиалният курс, така и отношението на чистото сребро към сребърната монета доказали, че циркулиращите пари далеч не били обезценени пропорционално на действителното им обезсребряване. На този въпрос ще се върнем в обща форма в отдела за средство за обръщение [срв. р. 112]. Николас Барбон в „А discourse concerning coining the new money lighter, in answer to Mr. Locke's considerationes etc.“. London, 1696 [„Трактат върху сечено на нова, по-лека монета в отговор на „Съображения“ на г-н Лок и т.н.“, Лондон, 1696 г.] напразно се опитвал да примами Лок на опасен терен.

*54 Стюарт, цит. съч., т. II, стр. 154.

*55 - недоразумение. Ред.

*56 „Питащият“. Впрочем разделът „Queries on Money“ [„Въпроси върху парите“] е остроумен. Между другото Баркли с право отбелязва, че тъкмо развитието на северноамериканските колонии прави „ясно като бял ден, че златото и среброто не са толкова необходими за богатството на народа, както си въобразяват простаците от всички рангове“.

*57 Тук, както и у английските писатели-икономисти от XVII в., цената означава реален еквивалент.

*58 Стюарт, цит. съч., т. II, стр. 102-107.

*59 По повод на последната търговска криза известни кръгове в Англия емфатично възхваляваха африканските идеални пари, след като тяхното седалище бе преместено от крайбрежието в сърцето на Берберия. Липсата на търговски и индустриални кризи при берберите се обясняваше с идеалната единица мярка на техните кюлчета. Не беше ли по-просто да се каже, че наличността на търговия и индустрия е conditio sine que non [необходимо условие] за търговски и индустриални кризи?

*60 „Представа за стойност, произтичаща от сравняването на парите със стоките“. Ред.

*61 - Лаундс възкръсналия.

*62 - „привърженици на малкия шилинг“. Ред.

*63 „The Currency Question the Gemini Letters“, London, 1844, p. 266-272 passim. [„Въпроси на паричното обръщение, писма на близнаци“. Лондон, 1844, стр. 266-272, на разни места.]

*64 John Gray. „The Social System. A Treatise on the Principle of Exchange“. Edinburg, 1831. [Джон Грей. „Социалната система. Трактат върху принципите на размяната“. Единбърг, 1831 г.] Срв. от същия автор: „Lectures on the nature and use of money“, Edinburg, 1848. [„Лекции върху природата и употребата на парите“, Единбърг, 1848 г.] След Февруарската революция Грей изпратил на френското временно правителство един меморандум, в който той му обяснява, че Франция не се нуждае от „organisation of labour“ [„организация на труда“], а от „organisation of exchange“ [„организация на размяната], планът за която бил напълно готов в измъдрената от него парична система. Добрият Джон не е подозирал, че 16 години след появата на неговата „Социална система“ патентът за същото това откритие беше взет от изобретателния Прудон.

*65 Грей. „Социалната система и т.н.“, стр. 63: „Парите би трябвало да бъдат само свидетелство за това, че техния притежател или е прибавил определена стойност към наличното национално богатство, или е придобил право върху споменатата стойност от някого, който я е прибавил.“

*66 „Да приемем, че една оценена стойност, предварително опредметена в продукт, се вложи в банката и при нужда се изтегли обратно, обаче под общата уговорка, че лицето, което влага в проектираната национална банка някакво имущество, може да изтегли обратно същата стойност в какъв да е друг вид, без да е задължено да изтегли непременно същото нещо, което е вложило.“ Цит. съч., стр. 67-68.

*67 Пак там, стр. 16

*68 Грей. „Лекции върху употребата и природата на парите“, стр. 182.

*69 Пак там, стр. 169.

*70 „Сделките на всяка страна би трябвало да бъдат извършвани върху основата на един национален капитал.“ (Грей. „Социалната система“, стр. 171.)

*71 „Земята трябва да бъде превърната в национална собственост“ (пак там, стр. 298).

*72 Вж. например W. Thompson. „An Inquiry into the Distribution of Wealth etc.“. London 1824. [У. Томпсън. „Изследване на принципите на разпределяне на богатството и т.н.“, Лондон, 1824 г.] Bray. „Labour's wrongs and labour's remedy“. Leeds, 1839. [Брей. „Несправедливости по отношение на труда и средствата за отстраняването им“. Лийдс, 1839.]

*73 Като сбито изложение на тази мелодраматична теория на парите може да бъде разгледана: Alfred Darimon. „De la réforme des banques“. Paris, 1856. [Алфред Даримон. „За реформата на банките“. Париж, 1856 г.]


БЕЛЕЖКИ

[20] В стремежа си да предотврати затрудненията в размяната на банкноти срещу злато в 1844 г. английското правителство по инициатива на Р. Пил приело закон за реформиране на Английската банка, като я разделило на две самостоятелни отделения - банково и емисионно - и установило твърда норма за гарантиране на банкнотите със злато. Пускането на банкноти, негарантирани със злато, се ограничавало на 14 млн. ф. стерлинги. Но въпреки действието на банковия акт от 1844 г. количеството на намиращите се в обръщение банкноти фактически зависело не от фонда за покритие, а от търсенето им в сферата на обръщението. През периодите на икономически кризи, когато нуждата от пари се чувствала особено остро, английското правителство временно спирало действието на акта от 1844 г. и увеличавало сумата на банкнотите, негарантирани със злато.

[21] Има се предвид англо-шотландската уния от 1707 г., според която Шотландия била окончателно присъединена към Англия. Вследствие на този акт, който ликвидирал шотландския парламент, били унищожени и всички икономически бариери, които съществували между двете страни.

[22] Leges Barbarorum (Варварски закон) - записи на обичайното право на различни германски племена, съставени между V и IX век.

[23] Маркс цитира произведението на Дж. Лок: „Some Considerations of the Consequences of the Lowering of Interest, and Raising the Value of Money. In a Letter sent to a Member of Parliament, 1691“ („Някои съображения относно последиците от намаляването на лихвата и повишаването на стойността на парите. В писмо до член на парламента, 1691“), по книгата: „The Works of John Locke“. In four volumes. The seventh edition, London, 1768, p. 54 („Съчинения на Джон Лок“ в четири тома. Седмо издание, Лондон, 1768, стр. 54).